Пол Дохърти - Мистериум

— Pax et Bonum 51 51 Мир и добро (лат.). — Б.пр. — произнесе нечий глас. Старото бойно куче се сви, доволно, че не трябва да полага още усилия, тъй като брат Кътбърт се измъкна през вратата. Фигурата му в опърпаното бенедиктинско расо беше висока и кокалеста, сива връв бе пристегната около кръста му, на краката си носеше здрави сандали. Дългият му врат и дребното, живо лице му придаваха вид на птица, впечатление, което се подсилваше от неумелите движения на ръцете и нозете му. Корбет предположи, че човекът страда от остро възпаление на ставите. Кътбърт беше стар, бялата му коса беше остригана от три страни, на малка част от темето му се виждаше тонзура. Държеше се дружелюбно и гостоприемно, и безмълвно кимаше, докато Корбет му представяше спътниците си, а воднистосините му очи се присвиха присмехулно, когато кралският пратеник изрази съжалението си за смъртта на лорд Ившам.

— По-добре елате в ямата на преизподнята — каза той иронично. — Моето скромно обиталище отдолу.

Корбет посочи към хъркащия Огадон.

— Братко, а как мина нощта, когато Ившам беше убит?

— Всяка нощ е едно и също — отговори Кътбърт. — Пеят се молитви. Моят господар, абатът, ме освобождава от тях, тъй като обикновено има трупове за миене или някой отшелник, за когото трябва да се погрижа. Във всеки случай, щом си свърша работата — продължи той така безжизнено, че Корбет се зачуди дали сетивата му са в ред, — един прислужник ми донася бокал вино и голяма чиния с храна от трапезарията. Гостите ми — той посочи зад рамо — вече са над тези неща.

— А Уолтър Ившам?

— Донасяха му отделно храна, и то много по-рано, отколкото на мен — бокал вино и поднос. Слугата поставяше подноса на перваза и… — Кътбърт дръпна висящото пред него въже, и погледна нагоре, когато камбанката иззвънтя. — Нали разбирате, не всеки обича да влиза при покойници — прошепна той. — Аз се качвах горе, прибирах подноса, после залоствах вратата отвътре.

— Ти залостваш вратата? — възкликна Корбет.

— Да, да. Хайде, влезте, заповядайте.

Корбет и Ранулф последваха Кътбърт в параклиса на покойниците. Той захлопна вратата и я залости, като прокара метални лостове в горната и долната й част. Корбет се огледа. Беше наистина смразяващо място, особено сега, когато светлината бе намаляла. Сенки и неясни силуети пърхаха насам-натам около ужасяващите, покрити с платно фигури, положени на маси. Единствената светлина идваше от прозорците по стената, съвсем тесни процепи, с отворени капаци.

— Затварям капаците и залоствам вратата — словоохотливо продължи разказа си брат Кътбърт — и така оставам заключен през нощта. Нали разбирате, домине 52 52 Господарю (лат.). — Б.пр. — той извади обратно лостовете и ги поведе отново навън, като продължи: — Зад параклиса има храсти и дървета, които опасват голямата стена на абатството, висока като стените на Троя. От външната страна тя е издигната върху насип от пръст, а горната й част е покрита с остри глинени чирепи. Стената трябва да осигурява добра защита срещу реката, по която плават баржите на порока и злонамереността, спотайват се пирати и какви ли не други речни чудовища. — Светлосините очи на Кътбърт се присвиха, Корбет забеляза интелигентност и хумор в тях. Пред него не стоеше просто един стар брат-мирянин, а умен мъж, преструващ се на объркан и разстроен.

— А твоят мастиф?

— Старият Огадон само изглежда свиреп. Той може да различи приятел от враг; ръмжи наистина, но би се разлаял само ако подуши някой крадец, промъкващ се в нощта.

Корбет се усмихна, а Кътбърт ги поведе обратно в параклиса и надолу по стълбите, към подземието. Тунелът беше тесен, а таванът беше толкова нисък, че главите им опираха в гредите по него. Първата килия вдясно, тази на самия Кътбърт, беше спретната и чиста. Високо в единия ъгъл на варосаните й стени имаше отвор, който пропускаше съвсем тънък сноп светлина. Стаичката беше оскъдно обзаведена — дървен нар с черна завивка, обточена със сиво, ниско столче, маса, лавици над леглото, на които бяха наредени гърнета, чинии и кани. По стените бяха заковани разпятия; на гвоздеи висяха широки дрехи, а отдолу, изпод масата надничаше малък винен мях. Следващата килия беше склад. Най-отдалечената, чиято врата бе облегната на стената, беше тази на Ившам. Тя приличаше на килията на Кътбърт, но масата, избутана до стената, беше цялата изцапана с кръвта на съдията.

— Трябва да е подгизнала — отбеляза Ранулф. — Гърлото му беше прерязано като на прасе.