Пол Дохърти - Мистериум

— Защото кралят имаше интерес от това, нали? — заинати се Кътбърт.

— Така е — съгласи се Корбет, — кралят със сигурност имаше интерес от това. Едуард Английски, новият Юстиниан, великият законодател, владетелят, който провъзгласи Писания закон, създателят на парламента 54 54 През 1295 г. Едуард Първи създава парламент, в който поканил освен барони, още и духовници и представители на отделните области в кралството. Макар далеч от демократичните структури, това е първият представителен английски законодателен и съдебен орган. Едуард е известен още и със законодателните си реформи, които ограничават независимостта на феодалите и утвърждават върховенството на кралската юрисдикция. — Б.пр. , да допусне един от неговите върховни съдии да бъде разобличен като продажен на открит процес? Да бъде подведен под отговорност като съучастник на престъпници, укривател на крадени вещи, майстор на измамата и подкупите? О, да, кралят действително имаше огромен интерес от това Ившам да направи самопризнания, да поиска помилване, да се скрие от по-задълбочено разследване, да си посипе главата с пепел и да си седи в прахта.

— Докато бурята отмине — отбеляза Кътбърт.

— Убеден си в това, нали?

— Разбира се. Ившам можеше да мънка коленичил „Отче наш“, да прехвърля зърната на броеницата и да зяпа в разпятието. Можеше да яде сух хляб и да пие горчива вода 55 55 Символ на изпитание, на каквото Бог подложил евреите при бягството им от Египет. Когато стигнали до Мара, водата била горчива и хората негодували, но Бог дал на Мойсей тояга, която той потопил във водата и тя станала сладка. Изход, 15:22-27. Друго подобно изпитание има в Числа, 5:18-27 — на обвинена в прелюбодеяние съпруга се дава горчива вода като тест за верността й, ако умре, означава, че е виновна. — Б.пр. , но аз съм убеден, че той тайно е подготвял своята защита. Няма защо да ме питаш, сър Хю — един Бог знае какво е бил намислил! Какви тайни е знаел — за другите, за краля? — Той се приближи. — Дали негова светлост, нашият господар, не е искал смъртта му?

— Думите ти са държавна измяна! — прекъсна го рязко Ранулф.

— И все пак това би могло да е вярно — промърмори Кътбърт през рамо. — Твоят господар, грубиянино, е тук да търси истината; какво трябва да направя? Да лъжа? Аз просто питам каква е истината. Ти можеш да пазиш Тайния печат на краля, но не и душата му, сър Хю.

Корбет се вгледа в този човек, чиято душа кипеше от гняв. Той разбираше какво може да се е случило; и преди беше наблюдавал подобни случаи. Мъже и жени, скрили някоя дълбока рана, я подхранват с години, а тя расте и загноява като някакъв цирей. После, в един час, в един миг, с един удар на сърцето — циреят се пръсва и цялата жлъч, горчилка, гняв и болка изригват в насилие. Това ли се беше случило тук? Или нещо по-лошо? Дали Кътбърт действително не насочваше вниманието му към един още по-тежък грях? Дали крал Едуард не беше решил, че Ившам трябва да умре тук, в този уединен манастир? Корбет приближи стола си.

— Ти ли уби лорд Уолтър Ившам, братко Кътбърт?

— Да — Кътбърт вдигна ръка с толкова изкривени от артрита пръсти, че приличаше на ноктеста лапа. — Да, сър Хю, в мислите си аз съм го убивал най-малко дузина пъти през последните двадесет години, и съм изповядвал този грях пред отците на ордена. Но на дело, реално? Не! Погледни ръцете ми, как биха могли тези пръсти да стиснат кама или кинжал, да не говорим за главата на лорд Уолтър, да я дръпнат назад с все сила за убийствения удар?

Корбет внимателно изучаваше старото, брадясало лице, тревожните очи, изпитите и сбръчкани страни.

— Кълна се в Светото причастие, че не съм го убил аз. Почти не разговарях с него, нито той с мен. Ившам се досещаше, че познавам сърцето му. Долавях тайните му погледи. Виждах го да коленичи в молитва, но посетителите му носеха вино, от което той шумно посръбваше, и сладкиши, които нагъваше лакомо. Чувах го как си тананика, докато лежи в леглото. Пее ли прасето, сър Хю? Пасе ли котката мишките? Варди ли ястребът гълъбите? Не мисля. Ившам кроеше нещо. Не — поклати глава Кътбърт, предвиждайки въпроса на Корбет, — той нищо не написа, нищо не каза. Тук нямаше никакви ръкописи, освен тези, които зае от библиотеката.

— Вярвам ти, братко. Сега искам да се върнем двадесет години назад, към fons et origo 56 56 „Източника и корена“ (лат.). — Б.пр. на всичко това. Опиши ми какво се случи?

Братът-мирянин вдигна ръка към устните си. Умореният му поглед се спря на Корбет, после той въздъхна.