Пол Дохърти - Мистериум

— Мисля, че беше писано от Ипгрейв. — Кътбърт помълча.

— Не съм казвал за това на никого, освен на Аделиша.

— Какво беше то?

— Само една записка, която гласеше: „Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. Няколко месеца по-късно се разболях много сериозно, получих някакво тежко увреждане и постъпих в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Не можех повече да се върна в „Сейнт Ботълф“. Подадох просба до епископа и до абата на „Сион“ да ми позволят да се оттегля от света — и ето ме тук.

— Каза на Аделиша за посланието, нали? — попита Ранулф.

— Да, казах й — за всичко останало можете да попитате и нея. Скоро след като се настаних тук, тя също подаде просба до епископа и абата, и получи позволението им да се премести в абатството.

— А какви бяха причините за нейната молба?

— За това също трябва да попиташ нея.

— Ти знаеш, че синът на Уолтър Ившам впоследствие е станал свещеник в „Сейнт Ботълф“?

— Не веднага. Преди него имаше двама други свещеници, възрастни хора. Мисля, че отец Джон служи в „Сейнт Ботълф“ от осем години. Чух слухове за последните неприятности там. — Той се взря в Корбет. — Имало е някакви сблъсъци в „Сейнт Ботълф“, нали?

— Да, така е.

Кътбърт въздъхна.

— Бог ми е свидетел, че още от идването на Ившам преди толкова много години — или би трябвало по-скоро да кажа, откак Бонифас потърси убежище там, върху тази църква сякаш падна някакво проклятие.

— Идвал ли е отец Джон да те навести някога?

— Да, да, прави го доста често. Странен човек! Почти не говори за баща си, но носи всякакви клюки от енорията. Няколко пъти е говорил и за Бонифас, но мисля, че идва тук най-вече от любезност. Разбира се, напоследък посещаваше и баща си, макар че за това ще трябва да попиташ самия отец Джон. Знаеш правилото на свети Бенедикт, нали?

— Всъщност не.

— Той ни е оставил добър съвет. Ако някой дойде и иска мнението ви за друг човек, кажете му да попита самия него.

— Правилно, братко, но аз съм тук да търся истината, а не мнения. Ившам имаше ли и други посетители?

— Онези две изчадия на сатаната, Стантън и Бландфорд, надменни като дяволи, арогантни като Луцифер. Идваха тук със своите пълномощия и съдебни заповеди, перчеха се напред-назад и се надуваха, сякаш се имаха за Божии ангели, а пък всъщност са истински слуги на… — той внезапно се спря. — Не знам какво са си говорили. Заповядваха ми да стоя отвън, като че ли съм малоумен. Хората се отнасят по-добре дори с кучетата.

— Кой друг идваше?

— Твърде младата съпруга на Ившам, Кларис, заедно със своя надут иконом, Ричард Финк.

— Що за хора са те?

— Не се отнасяха зле с мен, но просто не ме забелязваха, сякаш не съществувах. В такива случаи аз просто излизах. Огадон е далеч по-добра компания.

— А вие двамата с Ившам — попита Ранулф — никога ли не сте обсъждали това, което се е случило в „Сейнт Ботълф“ преди двадесет години?

— Казах вече, писарю. Ившам вероятно е имал някаква представа за мен, а аз със сигурност бях наясно що за човек е. Моето мълчание беше достатъчно наказание. Бях преживял двадесет години и без него. Защо да се променям?

— А в деня преди да умре — попит Корбет, — кой го посети?

Кътбърт присви очи.

— Сутринта дойдоха Стантън и Бландфорд. Следобед — лейди Кларис и нейният раболепен иконом.

— Какво се случи в нощта, в която той умря? — настойчиво попита Ранулф.

— Убийство, писарю; лорд Уолтър Ившам, бивш главен съдия, беше жестоко убит. А иначе си беше обикновен ден, завършил с вечерня. Бях сам тук, в моята килия. Беше тъмно. Огадон спеше. Взех си бокал вино и поднос с храна.

— Но си имаш мях за вино и тук?

— Той е за гостите ми.

— Заключи ли се през онази нощ?

— Разбира се. Капаците на параклиса за покойниците бяха затворени, вратата залостена. Ившам се разхождаше из килията си. Пожелах му лека нощ и се оттеглих в моята стая. Изпих виното, хапнах малко сладък хляб и заспах. Когато се събудих, точно преди първия светлик, наминах край килията на Ившам. Надникнах през решетката. — Той замълча, тъй като Корбет стана и отиде към залостената врата. Решетката беше високо, трите й пръчки бяха на около инч една от друга.

— Светлината тук е слаба — продължи Кътбърт. — Виждаше се, че Ившам седи приведен над масата, с гръб към вратата. Извиках го, но не последва отговор. Тръгнах си, после се върнах. Затропах по вратата и извиках силно. Все още беше много тъмно, но усещах, че нещо не е наред. Изкачих се колкото можех по-бързо по стълбите. Параклисът тънеше в тъмнина. Отворих капаците на прозорците, махнах резетата от вратата и я отворих. Огадон беше там. — Той спря задъхано. — Е, останалото го знаеш. Бързо повиках абат Сарлоу…