Пол Дохърти - Мистериум

— Обаче?

— Мисля, че грешеше.

— Мислиш ли, че Ившам е осъзнал това, макар и да не го е признавал?

— Не, кралски служителю, не мисля така. Ившам беше убеден във вината на Бонифас, така както аз съм убедена, че ти си тук сега. Мога да разбера защо. — В гласа й се появи неувереност. — Бонифас не можеше да даде обяснение какво е правил в онази кръчма. Той избяга и потърси убежище. Брат ми беше доста потаен. Пазеше някакви парчета от ръкописи и разполагаше с повече злато, отколкото би трябвало да има.

— Казваш „потаен“ — но нали е бил твой брат?

— Всеки си живееше своя живот в нашата тясна къщичка на Кетскин Стрийт в Крипългейт. Аз работех като шивачка. Бонифас беше на кралска служба. Обичах го от цялото си сърце, но той беше неуловим, изплъзваше се като слънчев лъч. Често отсъстваше, а в редките случаи, когато спеше у дома, излизаше преди зазоряване и се връщаше след вечернята. Говореше изключително малко за работата си. Не можеше да даде обяснение за златото и среброто, които понякога издуваха кесията му. Друг път изглеждаше беден като църковна мишка.

— Значи ти не знаеш нищо за него или за причината за неговото падение?

— Съвсем нищо. Понякога долавях, че от него се излъчваше силен аромат на парфюм. Сигурна съм, че Бонифас посещаваше изискани дами в този град, в богатите, окичени с гоблени зали на техния позлатен свят.

— А ти?

— Аз бях оставена най-вече на самата себе си. Оправях се сама. Имах си шиенето, някои книги, неколцина приятели, и разбира се, отец Тънстол. Той ме покани в енорийския съвет и ме помоли да се грижа за светите одежди, за олтарните покривки и всички драперии в църквата. — Усмивка преобрази лицето й, разкраси го и го подмлади. — Знам какво си мислиш, служителю. Не, аз не бях негова любовница, не бях негова държанка. Бях негов приятел; той ми беше като брат. Разговаряхме, четяхме, разхождахме се, смеехме се заедно, докато мракът не се спусна в онзи ужасен юнски следобед преди двадесет години. Бях в стаята си. Един от енориашите на отец Тънстол се втурна вътре разгорещен и разтревожен и ми съобщи, че Бонифас е потърсил убежище в „Сейнт Ботълф“. Беше обвинен в някакво гнусно злодеяние, престъпление, наказуемо с обесване, и кралският съдия Уолтър Ившам беше твърдо решен да го залови. Не бях на себе си, сякаш сънувах кошмар посред бял ден. Отидох до църквата, но Ившам изгаряше от ярост срещу Бонифас, беше се разпалил като адските огньове и не ми позволи да го видя. Върна ме обратно. Аз го умолявах, но сърцето му, ако изобщо имаше такова, беше кораво като камък. Когато се върнах на следващия ден, Ившам беше поомекнал малко. Поиска ми някакъв знак, който да може да покаже на брат ми. Аз му дадох един пръстен, подарък от майка ми. Ившам трябва да го е предал на Бонифас. Никога не видях повече нито пръстена, нито брат си.

Тя замълча, сведе глава и раменете й се разтресоха.

Корбет се вгледа в прозореца, който обрамчваше тази картина на нещастието. Аделиша си поплака, после вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Два дни по-късно чух, че Бонифас е изчезнал — тя вдигна облечените си в ръкавици ръце, с увита около пръстите броеница. — Кълна се във всичко свято, не знам какво се е случило с него.

— А Ившам?

— Той не беше на себе си от ярост. Дойде в дома ми заедно с верния си слуга Инглийт. Тормозиха ме и ме заплашваха с всевъзможни мъчения и наказания. Твърдяха, че знам нещо — гласът й притихна. — А аз не знаех. По същия начин постъпиха и с отец Тънстол. Когато Ившам научи, че сме приятели, връхлетя отново, като лятна буря, със заплахите си и с жестокия си сарказъм. След известно време прие факта, че Бонифас е изчезнал и ни остави на мира, но вече ни беше прекършил.

— И все пак твоят брат ти е оставил съобщение, в което отстоява своята невинност.

— Да, да, остави — Аделиша се отдръпна от прозореца. Корбет чу как тя влезе навътре, как изскърца капака на някакъв сандък, който после се затвори с трясък. Тя се върна до прозореца и му подаде малък свитък.

— Ето — каза тя, — това ми е спомен. Искам да го прочетеш. Добрият Бог отговори на молитвата ми.

— Каква молитва?

— Когато Ившам приключи с нас и осъзна, че Бонифас никога няма да се върне, отец Тънстол се беше превърнал в развалина. На мен животът ми беше дотегнал. Дадох тържествен обет да прекарам остатъка от дните си в отшелничество. Молех Бог за една-едничка милост, преди да умра. — Тя си пое дълбоко дъх. — Исках истината. Исках брат ми да бъде оневинен. Ето за това бяха моите пости и молитви. Молих Господ да изпрати Своя ангел, и ето, сега Той го направи. Изпрати теб!