Пол Дохърти - Мистериум

— Истински служител на Короната — промърмори той, — с ризница и броня, както си му е редът. Голям юначага, а, сър Хю? Освен това изгарящ от амбиция; излъчва се от него като мирис на тамян от монах — направо можеш да я подушиш.

— Свестен човек — отговори Корбет. — Вярно, че е с буйна кръв, но Ранулф има и душа, не само остър ум.

— Защо си тръгна?

— За да зададе на абата няколко въпроса, както и да го осведоми, че възнамерявам да посетя лейди Аделиша.

— Трябва да си наясно, че Аделиша не обича кралски служители.

— Че кой обича? — ухили се Корбет. — Ние сме все много амбициозни мъже; но все пак ще те помоля да ме заведеш при нея.

Кътбърт го поведе покрай параклиса и нагоре по едно леко възвишение към гъсталак от дървета и храсти. Минаха по добре утъпкана пътека и се озоваха на малка поляна, спокойна и зелена, обсипана със свежи пролетни цветя, някои от които вече разцъфтели. В центъра на тази тучна зеленина се издигаше малка, цилиндрична постройка от сиви каменни блокове, увенчана със сводест покрив, покрит с червени керемиди. Постройката приличаше на Корбет на гълъбарник. Стените й бяха окото три ярда високи, а отпред, току пред лицето му, имаше квадратен прозорец, затворен с боядисани в черно капаци, с по един отвор на всеки; до прозореца беше вратата — ниска и тясна. Наблизо имаше дървена маса, стол с висока облегалка и молитвено столче, поставени пред вековен дъб; високо на якия ствол на дървото беше прикрепена позлатена статуя на Дева Мария, държаща Младенеца, под разпятие от слонова кост. Корбет започна да обхожда ливадата. Забеляза малък, иззидан с червени тухли кладенец, с въже и кожено ведро. Приятно, спокойно местенце; поляната извикваше представата за приказна къщурка във вълшебна, брулена от вятъра зелена гора.

— Мистрес Аделиша, имаш посетител — извика Кътбърт.

— Знам, кралски служител. Как веселят живота ни тези хора, а? Ще го приема — чу се силен глас.

— Ще те оставя тук — промърмори Кътбърт и изчезна.

Капаците на прозорците се отвориха и Корбет се приближи. Към него надникна лице с кожа като слонова кост, гладко, с остри черти, стегнато с бяла пребрадка, под тъмносинята качулка на наметалото на бенедиктинска монахиня. Очите обаче смекчаваха суровостта на това женско лице; големи и бистри, те гледаха прямо и открито, и в тях проблясваха весели искрици.

— Кой си ти, сър?

Корбет се представи.

— Няма ли да излезеш навън? — добави той.

— Не, кралски служителю, тук се чувствам в безопасност. Мога да излизам и го правя, но не и сега. Ще изслушам въпросите ти. Знам, че Ившам, слава на Бога, е отпътувал към по-висш съд, за да отговаря за своите грехове.

— Които са…?

Корбет се приближи и долови нежния аромат на билки и сапун.

— Високомерие, жестокост, алчност.

— Ти не знаеш нищо за неговата смърт?

— Разбира се, че не.

— Но си доволна?

— Не, просто съм удовлетворена.

— Той посещавал ли те е изобщо някога?

— Не, аз не исках да имам нищо общо с него.

— И все пак е дошъл тук, на същото място, където сте се подслонили вие и Кътбърт Тънстол?

— Да, кралски служителю, подслонихме се от жестоките бури, които той предизвика в нашия живот.

— Но нали Ившам е дошъл тук за изкупление. Никога ли не помоли да те види?

— Веднъж. Аз отказах.

— Твърде малко, твърде късно? — предположи Корбет.

— Не, не. — Гласът на Аделиша омекна. — Да ме пази Господ, ще бъда честна. Аз и брат Кътбърт не вярвахме в искреността на Ившам.

— Защо?

— Каквито корените, такова и цветето. Може ли човек като Ившам да се промени толкова бързо, толкова драматично? Мисля, че и ти самият не вярваш в това.

— Явно го е направил. Дошъл е тук вероятно за да се покае и да изкупи напълно вината си към теб и брат Кътбърт.

— Или да се скрие — язвително каза тя. — Като кораб, който търси убежище от бурята или като ранен вълк, който се промъква в някаква пещера, за да ближе раните си и да чака по-подходящ момент, за да се върне на лов.

— Какво искаш да кажеш? С какви доказателства разполагаш?

— С никакви, кралски служителю. Ти работиш във върховния съд. Ако търсиш доказателство тук, аз не мога да ти го дам. Ние сме хора на духа; вярваме в неща, които не могат да се видят, чуят или докоснат. Аз съм убедена, че Ившам беше създание, изтъкано изцяло от злост.

— А също така си убедена, че твоят брат, Бонифас, е бил невинен?

— Да, вярвам в това.

— Значи Ившам е лъгал?

— Не. — Нотка на съмнение прозвуча в гласа й. — Той беше безскрупулно амбициозен. С годините научих нещичко за това, което се случи. Ившам преследваше наемен убиец. Беше твърдо решен да залови набелязаната жертва. Независимо от всичко, аз съм сигурна, че той искрено е вярвал във вината на Бонифас. Бе твърдо убеден, че брат ми е убиецът.