Пол Дохърти - Мистериум

— А ти, твоя светлост? — в гласа на Корбет се долавяше весела нотка. Едуард мразеше публичните изяви, освен ако те не подчертаваха собствения му триумф и величие в пълния им блясък.

— Добре, добре — отстъпчиво каза кралят. — Аз не бях толкова ентусиазиран. Не исках скандал, докато можех да използвам събраните сведения за мои тайни цели. Вярвай ми, Корбет, правех го. Чантойс дрънкаше като малко дете, издаваше всякакви тайни. На много от могъщите лордове в Лондон бе казано какво съм открил. Блъфирах, украсявах своите разкрития. Тези градски величия бяха посъветвани да покажат своята благодарност за снизхождението и милостта на Короната по най-различни начини. Ившам беше постигнал голяма победа. Залавянето на Мистериум от кралски магистрат укрепваше мощта и влиянието на Короната. Но — Едуард се усмихна, — това се случи по-късно, след изчезването на Ипгрейв. Преди това Ившам беше издал категорични нареждания „Сейнт Ботълф“ да бъде строго охранявана. Градските пристави и войниците от Тауър лагеруваха отвън — около църквата. Ившам и Инглийт се опитаха да убедят Ипгрейв да направи пълни самопризнания. Както и вие! — рязко се обърна кралят към Стантън и Бландфорд. — Вие не бяхте ли приятели с Ипгрейв?

— Твоя светлост — разпали се Стантън, — никога не сме се опитвали да скрием това. Ние бяхме изненадани от неговото залавяне не по-малко от всички останали, както всъщност и ти, твоя светлост, и лорд-канцлерът Бърнел. Припомни си, сир, Ившам възнамеряваше да обере всички лаври. Той дори не ни допусна до църквата.

— Вярно е. — Кралят хвърли предупредителен поглед към Корбет. — Това е още един, допълнителен проблем — той избърса пръстите си с кърпа. — Вещите на Ипгрейв бяха претърсени и уликите му бяха представени, но той не можа да даде удовлетворително обяснение. Ако го бяхме изправили на съд, със сигурност щяха да го обявят за виновен.

— Но той изчезна? — попита Корбет.

— Да, и това лежи в основата на тази мистерия — отговори Едуард. — „Сейнт Ботълф“ беше зорко и строго охранявана, всяка врата, всеки вход, всеки прозорец, но Бонифас Ипгрейв изчезна, сякаш се изпари от лицето на земята. Лондон беше преобърнат с главата надолу. Шерифи, управители на пристанища и пристави бяха вдигнати под тревога.

— А Ившам?

— Той не беше на себе си от ярост — промърмори кралят. — Беше бесен. Нареди на своите войници да претърсят църквата, всяко ъгълче, всяка пролука, всеки процеп, всяко отверстие; нищо не остана непреровено. „Сейнт Ботълф“ няма крипта. Ившам сам отиде в кулата, дори се разходи по покрива, и все пак, от онзи ден до днес — нищо! — Едуард замълча и сръбна шумно от бокала си.

— Ившам беше много разстроен и объркан — продължи той, — чак си помислих, че ще вземе да се поболее от някакво увреждане на телесните течности 47 47 Според средновековната медицина, в тялото на човек има четири течности, които определят здравословното му състояние. — Б.пр. . Времето минаваше, но от Ипгрейв нямаше и следа. Наредих да оставят тази работа. Що се отнася до Ившам, искаше ми се да го възнаградя. Мистериум беше разкрит и убийствата спряха. Впрочем, тогава Ившам беше вдовец; имаше един син, Джон, който по-късно стана отец в „Сейнт Ботълф“. — Кралят вдигна рамене. — Знаете как става. Много кралски служители настояват на правото да бъдат зачислени на църковен доход. Джон Ившам искаше да стане свещеник и естествено, лорд Уолтър използва своето влияние, за да му осигури енория. Обаче преди двадесет години, Джон беше все още дете, а баща му — търсен вдовец. Скоро след разкриването на Мистериум Ившам се ожени отново, за богата наследница, повереница на Короната, Кларис Понфроа, дъщеря на много влиятелен и богат търговец. — Едуард сякаш вече говореше на себе си. — Бях много задължен на Ившам, оказа се изключително способен. Той си обезпечи много повишения, един съдебен пост след друг — като специалист по обвинителните актове на Короната и правните въпроси, свързани с хазната, той после стана съдия едновременно в Уестминстър и в графствата в средна Англия. Преди две години беше назначен за главен съдия, но гангрената вече се е разпространявала. — Едуард направи жест към Корбет. — Както знаеш, сър Хю, в Кралския върховен съд се получават какви ли не обвинения и разобличения. Преди около два месеца започнахме да получаваме анонимни сведения от тъй наречената „Страна Кокейн“, в които някой твърдеше, че нашият главен съдия е продажен, че се е забъркал с разбойническия главатар Уолдън и със самозвания монах Хюбърт. Е, подобни разобличения са нещо обичайно; необичайното при тези беше не препратката към обърнатия с главата надолу свят на Кокейн, а детайлният начин, по който бяха изложени обвиненията.