Пол Дохърти: Шпионите на Собек

— И, какво? — подигравателно се изсмя Гълтача на сърца.

— Ние имаме обща съдба — усмихна се аритският водач, а езикът му леко облиза една раничка в ъгълчето на устата му. — Ако ние бъдем унищожени, вие ще споделите нашата съдба. И все пак — посочи той хората край себе си — ние, макар и малцина, оцеляхме.

— Как го постигнахте?

— Криехме се в Тимсах — отвърна аритът, — но успяхме да избягаме в Червените земи, преди войските на Амеротке да обградят крепостта. Влачихме се под неумолимото слънце с дни, но оцеляхме, и отново, и пак ще оцелеем.

— Как? — отново го подразни Гълтача на сърца. — Вашата тъпа курва главатар беше принесена в жертва за славата на фараона. Бекна ще бъде разрушена, така че къде ще се скриете?

— Как къде? Тук, разбира се — отвърна аритът. — В бордеите на Некропола.

— Разбирам — презрително каза Гълтача на сърца. — И как точно ще осъществите това?

Аритският водач цъкна с език. Той погледна през рамо към своите последователи, сред които бе и скорпионът, който носеше името Тчесер, Светеца, заради гениалната му дарба да се дегизира като екзорсист и свещеник от Параклиса на ухото. Той беше завършен мошеник, ненадминат в това да изтръгва най-съкровени изповеди от покаялите се. Човек, когото аритите щедро бяха възнаградили за великолепната му услуга в смъртната килия в Дома на оковите под храма на Маат. Той беше изслушал изповедта на Сихера и беше донесъл радостните новини на този всяващ страхопочитание водач. Аритът кимна на Тчесер и на другите си придружители, после направи светкавично движение, досущ като нападащ скорпион. Измъкна тънка като игла кама от ръкава на робата си и дясната му ръка се стрелна през въздуха като жътварски сърп. Острието мигновено и безкрайно точно преряза откритото гърло на Гълтача на сърца. Останалите бандити застинаха в шок, докато главатарят им, изцъклил очи, с полуотворена уста просто се олюляваше напред-назад, давейки се с хъркане в собствената си кръв, преди да се свлече бавно на една страна. Няколко от тях се опомниха и посегнаха към скритото си оръжие, но аритският водач беше преценил всичко много далновидно. Духът на бандитите бе пресъхнал, те нямаха сила и хъс да се борят. Неговите хора обаче вече бяха извадили ками, кинжали и криваци, а зад тях от вратата се появиха още трима арити, явно оставени да охраняват другарите си отвън. Новодошлите бяха опънали мощните си нубийски лъкове и стрелите им, сложени на тетивата, вече бяха насочени към бандитите. Стаята тънеше в мъртвешка тишина, разкъсвана само от предсмъртното гъргорене на агонията на Гълтача на сърца, който все още продължаваше да се гърчи в конвулсии в уголемяваща се локва кръв.

— Мир — захили се аритският водач и вдигна право нагоре едната си ръка. — Мир, братя! Ние не ви мислим злото — добави той, а усмивката се изпари от лицето му. — Но за него, братя — посочи той Гълтача, — готови ли сте да умрете заради него? Какво друго би могъл да направи той, освен да ви отведе в капана на меджаите в имението на Амеротке? Трябваше да бъде по-благоразумен. След като меджаите успяха да ви надушат, то и той трябваше да надуши тях!

Последваха одобрителните кимания, дори ръмжащо съгласие, което стопли сърцето на арита.

— Наистина ли вярвате, че Божествената кучка ще позволи тези, които са нападнали и убили Валу, да се измъкнат безнаказано? Не, не — поклати глава той. — Нашите шпиони в Тива и в Некропола вече ни предупредиха. Домът на среброто ще заплати щедро на Шурат, Поглъщача на мерзости, за да ви погуби. Обявил е публично началото на кампанията си. Платени ловци на глави ще плъпнат като рояци от Червените земи и какво ще правите вие тогава? Редиците ви са разбити и отслабени от катастрофата в къщата на Амеротке, а този ваш така наречен главатар щеше да ви води от едно поражение към друго — аритският водач отново вдигна ръка, за да даде знак на лъконосците зад себе си да оставят лъковете си, и на другите си хора — да приберат обратно оръжието си в каниите.

— Какво предлагаш? — посочи единият от бандитите към тялото на главатаря им, което вече се вкочаняваше в тъмната локва кръв.

— Първо, своето име — каза аритският капитан. — Аз съм Нема, въплъщението на гнева на моята богиня. Аз ще бъда вашият теджен, вашият водач, вашият командир. Второ… — той вдигна ръка и щракна с пръсти. Веднага му подадоха голяма кожена торба, която той постави между себе си и бандитите. Отвори я внимателно и извади отвътре безценната изящна статуетка на хиената, принадлежала доскоро на Имотеп, поставена на постамент, инкрустиран със скъпоценни камъни. До нея аритът нареди малките ковчежета със слитъците сребро и злато и още цял куп скъпоценни предмети. — Това е от Дома на гората — каза аритът и ги посочи. — Това е нашата съкровищница, това е нашият Дом на среброто; с това можем да купим оръжие, да даваме подкупи, да наемем още много хора.