Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Наистина ли няма никакви прозорци?

Лицето на Мареб отново изразяваше отрицание.

— Никой не може да си обясни как се е случило… Единственото странно нещо е дръжката на камата, с която е бил убит жрецът…

— Какво й е странното? — съдията вдигна очи заинтригуван.

— Никой не е виждал подобна досега: черна и с формата на кучешка глава… Затова плъзнаха слуховете, че лично Анубис е дошъл в храма и е убил Немрат…

Съдията се загледа в статуята на Маат. Не вярваше Анубис да е дошъл в храма си, но пък Сет, богът на убийствата и унищожението, със сигурност е кръстосвал из неговите коридори.

— Пътувал съм надлъж и нашир, отвъд познатите граници на света. Бил съм навсякъде. Срещал съм какви ли не хора, животни и чудеса… — край разказвача под смоковницата в широкия двор пред храма на Маат се събираше все по-голяма тълпа слушате ли. — Виждал съм маймуни с очи на гърба, крилати леопарди, прилепи с врат, по-дълъг, отколкото на жирафа, хиени с квадратни уши, огромни плъхове с опашка, дебела колкото човешко бедро. Изкачил съм Планината на слоновата кост…

Амеротке се спря възхитен.

— Още един Синухе! — изруга Уени.

Съдията с удоволствие би останал да слуша историите му, за да може после да ги разказва на синовете си. Шуфой го дръпна за ръкава и му прошепна:

— Господарю, Белет иска да говори с вас, спешно е…

Амеротке посочи към вестоносците и рече:

— Но аз имам работа, сега не мога…

— Господарю, наистина е важно, ще ни отнеме само минутка…

Амеротке въздъхна и огледа огромния двор пред храма, покрит с обсидианови плочи и ограден с колони.

— Не виждам приятелите ти — рече той. — Ако искат да ми благодарят, нека дойдат утре в храма…

Асурал, Пренхое, Уени и Мареб се бяха обърнали към него в очакване. Шуфой се повдигна на пръсти.

— Много е спешно, господарю. Белет има важна информация. Тази вечер ще бъде сватбата му, а след това ще замине пак за селото си, за да си вземе нещата…

Амеротке присви устни. Беше му горещо и имаше нужда от вода. Очите на Шуфой блестяха от вълнение.

— Добре тогава — въздъхна съдията. — Пренхое, Асурал! — извика и посочи към сергията с бира под една палма. — Заведете посетителите ни да се освежат ей там…

Шуфой плъзна ръка в неговата.

— Защо не ми каза за това, докато бяхме в храма? — попита го Амеротке.

Джуджето го придърпа към себе си:

— Защото и стените имат уши…

— Искаш да кажеш, че не си искал Асурал и Пренхое да разберат?

Дребосъкът се усмихна доволен. Съдията се остави да го водят и скоро те се озоваха в любимата гостилница на Шуфой, която се намираше отвъд далечния зид на храмовата стена. Масите бяха разположени в приятно засенчена градина отзад.

— Казах им да чакат тук — обясни дребосъкът, докато се промъкваше през входа.

Прекосиха малката стая, която се използваше за склад. Излязоха в двора, разделен на две от малък канал, в който течеше вода от Нил. Зад живия плет, подрязан на няколко нива, имаше глинени печки, върху които къкреха гърнета, и разжарени огнища с апетитно цвърчащи късове месо от пъдпъдък, антилопа и патица. Белет и Сели чакаха на малка дървена пейка под една палма. Седяха с вплетени един в друг ръце — лицето на младежа излъчваше истинско щастие, а момичето го гледаше в захлас. Амеротке и Шуфой се приближиха и само властният жест на съдията възпря Белет да не падне на колене от благодарност.

Настаниха се около масата и двамина слуги веднага се спуснаха да им поднесат студени халби бира и парченца печено върху маруля и кълцан лук. Сели помоли за медни ножове. Веднага щом слугите се оттеглиха, Белет се наклони по-близо. По лицето му се стичаха капчици пот.

— Господарю Амеротке, цял живот ще ви бъда благодарен. Всеки ден ще се моля за вас! — хвана здраво ръката на Сели: — Ако първото ни дете е син, ще го кръстим на вас. Ще донеса благовония и дарове в храма на Маат. Щедростта и добрината ви завинаги ме направиха ваш слуга…

Амеротке махна с ръка.

— Ти си свободен човек — отговори той тихо. — Изтърпял си наказанието си и си дал клетва — усмихна се и добави: — Ще станеш прочут дърводелец и ще имаш много деца. Не искам да бъда груб, но ме очаква много работа…

— Добре тогава — каза Белет и отпи от бирата си, после обърса устни. — Господарю, идвам от селото на „носорозите“, където повечето от безносите, осъдени да живеят там, вместо да пречистят душата си, са стаили горчивина в сърцата си. Те са обезобразени и лишени от свобода, отритнати от богове и от хора. Затова не принасят жертва на никой бог, освен на Сет, убиеца, или на Мерецегер, отмъстителната богиня змия. Дори и да не са били, там те стават престъпници. От време на време закриват лицето си с маска и нападат самотни пътешественици, че даже и войници на фараона. А понякога при нас идват разни хора — чужденци или тиванци, които искат да наемат хора като мен, осъдени престъпници, за да им свършат някоя работа. Така преди десетина дни по тъмно при мен дойдоха двама маскирани мъже. Поканих ги да влязат, но те отказаха. Казаха ми само, че на другия ден след мръкване трябва да отида до Сборището на хиените…