Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

Белет поклати глава.

— Не мисля.

— А защо ми казваш всичко това сега?

— Защото аз случайно научих — отговори Сели. Досега беше седяла прегърбена с посърнало лице и слушаше признанието на съпруга си. — Накарах го — усмихна се тя. — Съвестта му трябва да е чиста. Иначе няма да се оженим.

— И смятате, че това е сериозно? Че някой планира коварен обир? Може би на някой храм?

— Славата на Анубис — намеси се Шуфой. — Свещеният аметист е бил откраднат.

Амеротке поклати глава:

— Не, не биха влезли в храма на Анубис. Жреците неотлъчно го охраняват, а сега, заради митанийците, сигурен съм, наоколо има и доста от царската стража. Не, едва ли става дума за Славата на Анубис. Пак се питам защо този важен крадец ще ходи чак до селото на „носорозите“ за ключар? Явно планира нещо, за което колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Ами ако кражбата не е тук, в Тива… — Амеротке се почеса по челото. — В сребърните мини…?

— Господарю! — Асурал ги беше открил и сега гледаше яростно. Очевидно търпението на фараоновите вестоносци се бе изчерпало.

Амеротке благодари на Белет и стана:

— Ако разбереш още нещо, веднага ела да ми кажеш! — и стисна ръката му. — Бъдете щастливи.

После тръгна покорно след началника на храмовата стража. Върнаха се на малката уличка и Шуфой ги догони. Съдията спря и сложи ръка на рамото на Асурал:

— Ако съм крадец и искам да стана по-богат и от най-смелите си мечти, какво би трябвало да ограбя?

Асурал сви рамене.

— Някоя заможна къща в Тива?

Амеротке си помисли, че собствената му къща е идеална плячка — голяма, на усамотено място, без много пазачи… Норфрет непрестанно го караше да наеме повече стража. Но защо за ограбване на къща като неговата ще им трябва толкова изкусен ключар? Потупа Шуфой по рамото и рече:

— Изслушах Белет, но в момента сведенията му не ми вършат почти никаква работа. Да вървим, чакат ни…

В градината разказвачът пътешественик се усмихваше, говореше със слугите, отпиваше от халба бира и флиртуваше с девойките. От време на време хвърляше по един поглед към масата на Белет и Сели, които, сключили ръце и привели глава един до друг, бяха унесени в планове за бъдещето. Разказвачът ги наблюдаваше внимателно. Бяха дребни риби, не го интересуваха, обаче бяха разговаряли с Амеротке, върховния съдия от Залата на двете истини, а за това непременно трябваше да разкаже на господаря си.

По-късно същия ден в Оазиса на палмите насред Червените земи на изток от Тива Тушрата — царят на Митани, се къпеше в едно езерце, заобиколено от палми. Шляпаше водата с длани като дете. Робите и слугите стояха край брега на езерцето и следяха всяко негово движение. Царят легна по гръб и се отпусна във водата, така че слугите да виждат белезите, които техният войнствен цар бе получил, докато бе защитавал и разширявал империята си. Тушрата се вгледа в ясното синьо небе, в което бавно кръжеше един лешояд. Предсказание за бъдещето? Обърна се към писаря и попита:

— Как египтяните наричат лешоядите?

— „Кокошките на фараона“ — отговори младежът, Тушрата затвори очи. Спомни си неотдавнашната битка с египтяните на север, при делтата: лешоядите, които се събираха в гъсто черно ято като мухи на конски труп…

— Ще ловувате ли тази вечер, господарю? — прекъсна спомените му главният коняр.

Тушрата вдигна ръка за тишина. „Ако отида на лов, мислеше си той, въобще няма да е за газели или антилопи.“ Придърпа черната си брада. „Ще си уловя една млада яребица, една млада царица.“ Как само му се искаше да мине с оголен меч през Тива и да я превърне в море от пламъци. Да ограби храмовете, да изравни дворците и къщите със земята, да сложи ръка на несметните богатства в тайнствената гробница на Тутмос I. Ще залови Сененмут. О, да! Ще го разчекне или ще го хвърли в пустинята за плячка на лъвовете и хиените. А красавицата Хатусу ще заведе в харема си и ще й покаже кой е господарят!

Тушрата гневно изплиска вода и сепна слугите. И всичко това заради онова поражение! Целият му свят се обърна с главата надолу. Всеки клан и всяко племе, всяка къща и всяко семейство в царството му бяха дали жертва. Ранените и осакатените сякаш бяха повече от читавите. Митанийските оръжия и колесници сега се въргаляха из северната пустиня или пък се показваха като бойни трофеи в храмовете и в богаташките домове на Египет. Преди да тръгне за Оазиса на палмите, Тушрата слезе в дълбоките подземия на собствения си дворец и дълго гледа празните ракли, сандъци и ковчежета на царската хазна. Съкровищницата му бе изчерпана — за оръжие, провизии и наемници. Всуе! Новината за победата на Египет сякаш вече се бе разнесла отвъд Безкрайната зелена вода, чак до дивите племена на север от Ханаан. О, Тушрата жадуваше отмъщение. Копнееше да събере генералите си и да тръгне на бой, но добре осъзнаваше, че точно сега не би могъл да постигне победа — държавата му бе твърде слаба да защити даже собствените си граници.