Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

Погледна във водата. Макар и толкова млада, царицата на египтяните се бе оказала по-хитра и по-опасна от кобра. От собствен опит Тушрата знаеше, че за да спечелиш и да задържиш трона в едно царство, не са достатъчни само мъдрост и воински качества. Преди да сложи на главата си короната на Митани, той бе убил трима от полубратята си и няколко от другите по-сериозни претенденти за престола. Доверяваше се само на Уанеф — негова заварена сестра, главен съветник, любовница и помощница.

— Бъди търпелив! — рече му тя. — Отложи отмъщението си! Остави Египет да се угои, да се замогне и да се отдаде на мързел. Дотогава събирай сили и чакай. Нападни в най-неочаквания момент и Египет ще бъде твой, а Хатусу — държанка в харема ти. Но засега се просни на земята, кланяй се, целувай земята под краката й. Обещай й всичко!

Тушрата се съгласи с неохота. Страната му се нуждаеше от мир, търговците искаха безопасни пътища и отворени граници. Прие предложението на Хатусу за мир, но условията се оказаха унизителни. Затова изпрати в столицата на египтяните именно вярната Уанеф. Знаеше, че е хитра като лисица — ще се измъква, ще протестира и ще спори, докато спечели време и успее да смекчи някои от клаузите на договора. А и този неин хитър план!

Предишната нощ му бе разказала нещо невероятно: за Синухе Пътешественика и за неговите подробни карти на търговските пътища през Червените земи до Куш 4 4 Другото име на Нубия. — Бел.прев. и до Пунт, а също за описанията на плаването му през Безкрайната зелена вода. Тушрата я изслуша, но чудесата не свършваха с това. Уанеф му каза, че в храма на Анубис се пази един огромен аметист, свещен за цял Египет, гордост на царицата.

— Какво би дал, за да го държиш в ръцете си, Тушрата? — лукаво попита Уанеф, докато го целуваше по ухото.

— Но те ще се досетят! — изпъшка той. — Хатусу ще иска да си отмъсти…

— Не, ако няма как да го докаже — отвърна коварната му сестра.

За пръв път, откакто избяга от онова проклето бойно поле, Тушрата почувства топлина в сърцето си и усети как в гърлото му напира смях.

— И как можем да го направим? — попита. Уанеф се измъкна от леглото и уви чаршафа около раменете си. Не беше най-красивата жена на света, но в любовта влагаше също толкова хитрина, изтънченост и всеотдайност, колкото в кроенето на заговори и интриги. Тя му описа в най-общи линии какво е намислила, и Тушрата неволно се възхити на острия й ум.

— А когато успеем — завърши тя, — хората ще си кажат: „Боговете явно вече не закрилят царицата на Египет.“ Дори и да подпишем някой унизителен мир, братко мой, Хатусу също ще бъде унизена!

— Ами ако не успеем? — попита Тушрата по-предпазливо.

Доволството се оттегли от лицето на Уанеф. Тушрата знаеше защо — той никога не прощаваше на онези, които го бяха разочаровали.

— Ако се провалим — отговори тя обидено, — няма какво да губим. Пък и египтяните никога не ще успеят да докажат, че имаме нещо общо. Ще твърдим, че обвиненията им са лъжи и че Египет просто си търси повод за нова война.

Сега Тушрата се усмихна доволно, разтвори ръце и се потопи още малко във водата.

— Господарю!

Тушрата вдигна поглед. Един от капитаните му стоеше на брега на езерцето.

— Какво има?

— Пратеници от Тива… Чакат в края на лагера.

Царят направи знак на останалите да се отдалечат. После излезе от водата и уви тялото си в чиста ленена кърпа.

— Опиши ми ги!

— Дошли са на камили, добре въоръжени са. Отказват да покажат лицата си. Твърдят, че идват от името на Уанеф и ще говорят само с теб.

— Колко са?

— Общо трима.

— Доведи водача им в шатрата ми — нареди Тушрата. — Сложи на стража няколко от немите.

Капитанът забърза нататък. Тушрата се наметна с брокатена роба и тръгна бързо към лагера. Щракна с пръсти и един слуга отметна платнището, което служеше за вход на царската шатра. Царят бързо се шмугна вътре, настани се върху купчина възглавнички и посегна към масичката пред него, върху която бяха сервирани чаша охладено ароматно вино и купа със зрели сливи. Тушрата изчака, докато един слуга опита и от двете, после ги огледа и накрая сам си взе. Входът на шатрата се вдигна и вътре като призрак се вмъкна пратеникът на Уанеф. Падна на колене, а челото му докосна земята. Тушрата го остави да седи така известно време.

— Не се приближавай повече — нареди царят. — Можеш да седнеш — мъжът започна да вдига плата от лицето си, но Тушрата направи рязко движение с ръка: — Виждам очите ти — рече той — и това ми стига. Просто казвай, каквото имаш да казваш.