— И ти отиде? Защо не им отказа? — попита Амеротке.
Белет наведе глава, а Сели сграбчи ръката му и извика:
— Той съжаляваше, господарю, беше отчаян и се нуждаеше от пари…
— Среброто ми трябваше, за да мога да се оженя за Сели… — въздъхна младежът. — Запознах се с нея, когато баща й донесе в работилницата ми разни сандъци с повредени ключалки. За да спечеля благоволението му, трябваше…
— Добре, добре, разкажи ми какво стана на Сборището на хиените? — прекъсна го Амеротке.
— Това е на около километър и половина от селото, каменист пущинак, където погребваме мъртвите. Има доста пещери. Двамата маскирани ме чакаха там и ме заведоха в един скален процеп. Сложиха парцал на очите ми и влязохме по-навътре. Тогава осъзнах, че щом взимат толкова предохранителни мерки, явно работата е дебела. Накараха ме да седна. Бяха запалили огън и миришеше на камилски изпражнения. Дадоха ми храна и вода. Спомням си, че чашата беше счупена в единия край. Известно време никой не отрони дума. После се чуха стъпки и към нас се присъедини трети човек. Новодошлият със сигурност не беше тукашен. Говореше по-различно, а и миризмата му беше по-особена. Не си каза името, а направо започна да хвали семейството ми, работата ми и най-вече сложните ключалки, които умея да правя, и онези, които мога да отключвам.
— Какво искаше от теб този човек? — попита Амеротке.
— Попита ме дали все още притежавам инструментите на баща си, длетата и чуковете и дали умея добре да ги използвам. След това рече, че лесно мога да стана много богат…
— Разпозна ли гласа му?
— Не, господарю. Приличаше на вятъра в пустинята, груб и заплашителен. Попитах какво точно трябва да направя, а той се засмя и отвърна, че трябва да ида на място, където малко хора са били, но че когато свърша, ще бъда по-богат от мнозина други. Обадих се, че сигурно работата е твърде опасна, но той ми отговори, че целият живот е опасен — Белет отпи от халбата си. — Не знаех какво да правя. От наказанието ми до сега винаги съм спазвал закона, държах се настрана от неприятностите и хората, които ги създават, а откакто срещнах Сели, единствената ми мечта беше да получа опрощение и да я направя своя жена, но за тази цел ми трябваха пари…
Амеротке доближи студената халба бира до горещата си буза. Мъжът, с когото се бе срещнал Белет, несъмнено е имал нещо лошо наум. Дали вече е изпълнил намеренията си? Обърна се към слугата си:
— Шуфой, кажи ми защо непознати хора ще си направят труда да ходят чак в селото на „носорозите“, за да намерят добър ключар?
— Ключар и престъпник, господарю.
— Кражба? — попита Амеротке. — Но къде? Къщи те на богатите търговци се пазят много зорко…
Белет се намеси:
— Мъжът рече, че там, където трябвало да ида, нямало да има пазачи.
— Нямало да има пазачи! — първата мисъл на Амеротке бе за Града на мъртвите отвъд Нил, където някои гробници бяха пълни със скъпоценности. — Грабители на гробове? — попита той.
Белет изглеждаше засрамен:
— И аз така си помислих, но онзи ми се изсмя и отвърна, че никога не би паднал толкова ниско. После добави, че малко хора знаят къде се намира въпросното място, и трябва веднага да реша в крайна сметка с тях ли съм или не. Казах му, че ще трябва да си помисля, а той ми даде два дни срок за отговор…
В предната част на двора се разнесе глъч и всички погледи се обърнаха натам. Беше пристигнал разказвачът пътешественик.
— Достатъчно говорих — извика разказвачът. — Гърлото ми пресъхна…
Веднага цял рояк слуги се запрепъваха да му прислужват. Шуфой го гледаше със завист.
— Ще ми се и аз да можех да разказвам такива истории…
— Можеш — каза му Амеротке. — Само че никой не ти вярва. И какво стана, Белет!
— Два дни по-късно след залез-слънце отново ме заведоха със завързани очи при Сборището на хиените. Мъжът ме чакаше. Помолих го да ми разкрие повече подробности от плана, но той ме сряза и аз отказах. Мислех си, че вече всичко е свършило, но изведнъж почувствах, че по крака ми лази змия. Някакъв глас ме попита дали я усещам. Разбира се, че я усещах. Предупреди ме да си мълча за това, което са искали от мен. Господарю, отвърнах му: как мога да кажа на някого нещо, което всъщност не знам. Той се изсмя и рече, че съм глупак. Можело и да са ми отрязали носа, но за ушите и за езика ми все още не било късно. Заклех се, че устните ми няма да отронят нито дума. После ме изведоха от пещерата и ме върнаха в селото.
— А дали са се свързали с някой друг ключар? — попита Амеротке.
Читать дальше