Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

Амеротке вдигна ръка. Асурал и Пренхое бяха разследвали случая. Младият мъж говореше истината. Съдията погледна Сели и се усмихна:

— Обичаш ли Белет?

— Да, благородни господарю.

— Тогава ето моята отсъда. Белет ще се закълне най-тържествено тук, пред лика на Маат, че никога вече няма да върши злини. Писарят ще регистрира отмяна на предишната присъда. Но — Амеротке впи заплашително поглед в Белет — ако нарушиш клетвата си, те чакат прокуждане от Тива и конфискуване на цялото ти имущество.

В този момент Шуфой, разтревожен, че може да бъде пренебрегната ролята му, скочи на крака.

— Ето я мъдростта на фараона! — изкрещя той. — Хвала и благодарност на великия господар Амеротке, който познава истината, който я е виждал, изписана на лицето на…

— Изпразнете залата! — извика съдията и стана от мястото си, което означаваше, че сесията е приключила.

После се шмугна през страничната врата към личното си светилище. Обичаше да отмаря в тази тясна, продълговата стая с висок тавани, боядисан в светлозелено. По стените бяха изрисувани Маат и нейният баща Ра. На малка масичка имаше купа със светена вода, смесена с природна сода за очистване, а в средата на стаята — малък олтар с изящна статуя на Маат. Амеротке гребна от купичката с благовония, приближи се до наоса, коленичи и поръси няколко капки по тлеещите въглени пред олтара. После се загледа в кълбата дим, които се издигнаха.

— Нека молитвата ми — прошепна той, облягайки се на възглавничките — да събуди в погледа ти цялата ти благост!

Загледа се в красивия образ на богинята — лъскава черна коса, красиво издължено лице, пълни устни и бадемови очи, изписани с черен туш. Амеротке се усмихна. Винаги когато се молеше, статуята му напомняше за съпругата му Норфрет. Дали боготворя богинята, жена си или и двете, запита се той. Потопи пръсти в купата със светена вода и после навлажни устните си. Замисли се за жестокото убийство на двамата старци, заключени в къщата им, безсилни срещу свирепите челюсти на онова озверяло куче. Свали огърлицата и пръстена си и ги остави на пода до себе си. Отново пред очите му изплува онова ужасяващо преживяване от детството. Затвори очи. Някой почука на вратата, но той не му обърна внимание. Отвори очи и се концентрира върху статуята. Имаше нужда да се помоли. Малкият му син Ахмазе все още бе болен от треска, Шуфой бе обещал да му донесе амулет, напоен със свещена крокодилска кръв.

Силното чукане на вратата се повтори.

— Влез!

Влязоха Асурал, Пренхое и Шуфой. Хвърлиха поглед върху лицето на Амеротке, а после седнаха безмълвно с гръб към стената.

— Изпълнихте ли присъдата?

— В момента се изпълнява — отговори началникът на стражата.

Съдията се обърна към джуджето:

— Доволен ли си от другото ми решение, Шуфой? Приятелите ти сигурно са щастливи…

— На сватбата им ще се напия и ще танцувам…

Амеротке изви очи към Пренхое:

— Е, какво се говори из града?

Вместо младия писар отговори дребосъкът, като тайнствено сниши глас:

— Всеизвестно е, че везирът Сененмут е в храма на Анубис заради преговорите с митанийските пратеници, а царят на Митани — Тушрата, и свитата му са отседнали в Оазиса на палмите. Носят се слухове за мистериозно убийство в храма на Анубис…

Амеротке се размърда притеснено. Царицата Хатусу много държеше преговорите да минат гладко. Преди няколко месеца египетската войска, предвождана лично от фараона, бе нанесла съкрушително поражение на митанийската армия. Самият Амеротке бе участвал в тази внушителна битка и още се стряскаше нощем от спомените за тропота на колесниците, за дрънчащото оръжие и за каменистата земя, която бе станала хлъзгава от кръвта на хилядите ранени.

Силен удар по вратата го извади от унеса. Шуфой се изправи, отвори я рязко и отстъпи изненадан. Влязоха двама мъже, облечени в дворцови роби. Амеротке веднага разпозна по предпазителите за китките им емблемите на Хор и Озирис, които носеха единствено личните пратеници на фараона. Единият от новодошлите беше пълничък, с малки черни очи, скрити сред пластове тлъстини. Вторият беше по-млад, със слабо лице и леко гърбав нос. Той първи се поклони и се представи:

— Казвам се Мареб и съм личен вестоносец на божествената Хатусу.

Дебеличкият извади ветрило и докато го развяваше пред лицето си, заяви:

— Аз съм Уени — и разтвори шепата си пред очите на Амеротке. В дланта му имаше инкрустирай със скъпоценни камъни скарабей и красиво гравиран надпис с името на царицата. Съдията се поклони и го целуна. Уени добави забързано, че и двамата с Мареб са лични пратеници на божествената в митанийския лагер в Оазиса на палмите.