Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

А накрая Синухе се върна у дома. Отначало хората слушаха разказите му с удивление и респект, после започнаха да му се подиграват. Но скоро никой вече няма да му се присмива, защото той ще бъде един от най-богатите тиванци… Погледна замечтано към потъмнелите от слънцето постройки в Некропола — Града на мъртвите. Мечтаеше да си купи гробница там — голяма, украсена, за да му е удобно и приятно, когато се отправи на последното си пътешествие към полята на Далечния хоризонт. А щом се сдобие с пълна кесия, може би ще успее да си вземе друга съпруга. Предишната му жена бе починала — кога беше това? — да, преди три години, през сезона на покълването. Точно тогава, след като остана сам, Синухе купи папирус, мастило и сноп подострени стъбла от папур и започна да пише. Пишеше непрекъснато, описваше всичко преживяно, видяно и чуто, документираше спомените си, онагледяваше ги с необходимите рисунки и карти. Тръгнаха слухове за великата му творба и хората започнаха да проявяват интерес — жреците от храмовете, търговците, а сега дори и Сененмут, везирът на царицата, го посети в дома му. Синухе не показа ръкописа си никому. Знаеше, че всички искат да се докопат до безценните сведения за земите, които описваше. Интересуваха ги картите, пътищата, стратегическите места. Желаеха да научат какво има отвъд Четвъртия праг, кои оазиси са удобни за пренасяне на стоки или за лагеруване на войска. Да, разбира се, Синухе знаеше повече от всички тях, взети заедно. Той можеше да открие пътека в пустинята, умееше да планира пътя си, ориентирайки се по земните и небесните знаци, знаеше как да намери вода. Същото се отнасяше и за Безкрайната зелена вода: капитаните на галерите на Хатусу с удоволствие биха научили това, което той знаеше. Кога е най-доброто време за плаване? Кои сезони трябва да се избягват? Какви опасности дебнат? Къде има острови? Имат ли удобни и безопасни пристанища? А сега дори и чужденците проявяваха интерес към…

Синухе притисна кожената си торба, сякаш бе собственото му дете. Цяла Тива знаеше, че Тушрата и дворът му са се изнесли в Оазиса на палмите, докато пратениците му преговарят за мир в града. А една жена — приближена на митанийския цар — се свърза със Синухе и му предложи цяло състояние, за да види книгата му. Бе дошла привечер и остана в сенките, така че лицето й бе скрито през цялото време, но Пътешественика запомни парфюма й — сладък и примамлив. Уговориха се сделката да стане при разрушения храм на Бес, бога на джуджетата, по-надолу по Нил — най-доброто място за среща, далеч от дебнещи очи. Отначало Синухе се дърпаше — мястото изглеждаше прекалено опасно, прекалено отдалечено и самотно, после обаче размисли. Разбира се, ако някой го видеше с тази митанийка, злите езици веднага щяха да пуснат слухове. Но тя му бе оставила малък слитък чисто злато, който той носеше сега в кесията си. Как би могъл да устои на изкушението да получи повече?

Синухе забърза натам. Тива се простираше зад гърба му. Слънцето беше високо и ставаше все по-жарко. Вдигна ръка да засенчи очи и огледа развалините на храма на Бес. Идвал бе тук като дете и сега го споходиха спомени. Всичките му другари в играта вече бяха мъртви. Повечето бяха станали войници. Двама бяха загубили благоволението на предишната царица и бяха изпратени като роби в Долината на царете, за да строят гробницата на стария фараон. Така и не се върнаха. Синухе потрепери.

Тръсна глава да се отърси от спомените си и се вмъкна сред руините. По земята наоколо се търкаляха паднали и изпочупени колони. Медният обков и ценните вещи, които можеха да се изнесат, отдавна бяха откраднати. По стените все още личаха следите от последния разлив на Нил. Земята беше влажна. Синухе мина нататък. В един ъгъл седна на сянка и отново се замисли.

— Носиш ли книгата? — Синухе вдигна глава. Всичката му смелост го напусна. Отначало помисли, че това е видение. Анубис, богът на мъртвите, който претегляше душите с перото на истината. После видението помръдна. Синухе забеляза хубавите сандали, кожената бойна пола, но маската с глава на чакал го плашеше. — Носиш ли книгата? — повтори гласът иззад маската.

— Да, да… разбира се, че я нося…

Синухе се наведе да отвори кожената си торба. Почувства леко щипване отстрани на врата. Муха? Някакво насекомо? Вдигна ръка. Убиецът стоеше безмълвно и го наблюдаваше. Когато ужасните болки започнаха, Синухе разбра, че е измамен. Никога по-рано не бе преживявал подобно нещо. Пръстите му изтръпнаха, кожената торба тупна на земята. Убиецът се приближи. Синухе се опита да се изправи, но не успя. Отвори уста за молба, но ужасното бучене в ушите му и пронизващата с огнени остриета болка в гърдите му удавиха всеки вопъл. Отново бе в джунглата, отново стоеше изправен пред онези воини с черни като нощта тела, които връхлитаха срещу него с нашарените лица и вдигнатите си щитове.