Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

Тялото му потрепери в предсмъртна конвулсия. Убиецът изчака още малко, след което взе кожената торба и я скри в една пукнатина в стената. После хвана тялото на Синухе за глезените, издърпа го извън руините, чак до брега на реката, и го хвърли във водата. Постоя известно време загледан в леките речни вълни, образувани от муцуните на приближаващите се крокодили.

В Залата на двете истини в храма на богинята Маат върховния съдия на Тива Амеротке се готвеше да произнесе смъртна присъда. Пред него имаше маса от кедрово дърво, върху която лежаха свитъци със законите на Египет и „думите на фараона“. Свещените документи бяха сложени там, за да напомнят на всички, че Амеротке произнася присъди от името на фараона и в защита на неговите интереси.

Служителите, писарите, стражата на храма и зрителите бяха притихнали и се взираха напрегнато в Амеротке. Пренхое, най-младият писар и роднина на съдията, дотолкова се изнерви, че започна да размества върху преносимата масичка в скута си червената и синята мастилница, купите с вода и ножовете за рязане на папирус. Един от тях падна върху мраморния под и иззвънтя тревожно. Пренхое го вдигна и погледна виновно братовчед си.

Амеротке сякаш не забеляза инцидента. Беше умен човек, прочут със справедливостта и непримиримостта си към неправдата. Сега на слабото му мургаво лице бе изписан безмерен гняв. Той седеше неподвижен, взираше се в затворените врати на залата и едва забележимо помръдваше устни. От време на време докосваше лъскавата черна къдрица с вплетени сребърни и зелени нишки, която висеше зад дясното му ухо.

Най-сетне съдията издиша шумно, пооправи извезаната със синьо роба, която толкова много му отиваше, докосна златното украшение с лика на Маат на гърдите си и после протегна ръка напред с думите:

— Обвиняеми Бакун, имаш ли да кажеш още нещо, преди да чуеш присъдата си?

Затворникът, коленичил пред него, поклати глава и веригите му издрънчаха. Подбутнат от пазачите си, той сведе глава и докосна пода с челото си.

— Виновен съм — проплака Бакун — и грехът ми е непростим…

— Непростимо е също — прекъсна го Амеротке — че си се опитал да избягаш от правосъдието на фараона… — Амеротке огледа съда. Отзад при вратите стоеше Асурал, началникът на храмовата стража и негов верен помощник и приятел. Съдията замълча за миг, защото ужасното престъпление, което Бакун беше извършил, събуди отново спомена за най-големия му детски кошмар: когато бе нападнат от бясно куче и ако не бе намесата на един случаен минувач… Амеротке затвори очи. Видя пак онези кървясали очи, оголени зъби и остри нокти. Винаги бе обичал кучетата, но от онзи ден нататък… Примижа. Съдът чакаше. — Бакун — произнесе той, ти си убил единствените си роднини, възрастния си чичо и леля. Ти си единственият им наследник, те дори са запазили място за теб в гробницата си в Некропола, за да можете заедно да се отправите на запад. Били са стари и немощни, а ти си ги умъртвил по особено жесток начин. Пуснал си в къщата им бясно куче и си ги заключил вътре. Телата им са жестоко обезобразени, дори и балсаматорите едвам са успели да ги приготвят за последния им път. Опитал си се да избягаш от Тива още същата нощ. Не виждам никаква причина за милост. Фараонът ще отсъди справедливо! — Бакун се изправи. Амеротке го гледаше гневно. С ъгълчето на окото си затворникът забеляза главния кучкар — пазителя на свещената глутница в храма на Анубис, когото Амеротке бе призовал като експертен свидетел. — Асурал! — извика съдията. — И ти, главни кучкарю, приближете се! — двамата излязоха пред съда. — Обявявам Бакун за виновен за убийство и за поругаване. Бакун, ти си противна воня в ноздрите на царицата, затова ще умреш по същия жесток начин, по който си убил роднините си. Главни кучкарю, заведи този затворник обратно в къщата на чичо му, заключи го вътре и пусни две бесни кучета. Те са му били съучастници в убийството, нека сега му бъдат другари в смъртта. Присъдата да се изпълни преди мръкване. Отведете го!

Бакун се хвърли напред и веригите около тялото му издрънчаха. Пазачите го хванаха. Той скочи на крака, на лицето му се четеше безумен страх, но мълчанието в залата и шушукането на писарите му подсказаха, че не може да се надява на милост или съчувствие. Докато го отвеждаха, затворникът бълваше клетви и крещеше оглушително.

Амеротке се отпусна. Съдът се успокои малко по малко. Пренхое стана и отиде да провери големия воден часовник при портата към градините. Амеротке го проследи с поглед. Искаше му се да тръгне след него, да излезе навън, сред парковете на храма, да седне под някое дърво, където лекият речен бриз да отвее мрачните му мисли.