Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

— Идваме право от храма на Анубис — обади се усмихнато Мареб.

— А, да, преговорите. Добре ли вървят?

— Да, но… — запъна се по-младият.

— Но е имало убийства, нали? — подсказа му Амеротке. — Поне чух такива слухове…

— Имате остър слух, господарю.

— Освен това съм и нетърпелив — Амеротке им направи знак да седнат. — Разкажете ми!

Двамата вестители се настаниха удобно, а Шуфой си подреди възглавничките. Амеротке седна срещу тях, заобиколен от свитата си.

— Сигурно знаете за Славата на Анубис — започна Мареб. — Това е свещен аметист с големината на човешки юмрук. Виси на златна верига около врата на божествената статуя. Стар е като самата Тива. Някои твърдят, че Анубис лично го е оставил там… А сега, изглежда, самият той си го е и взел… — младият огледа тържествуващо изненаданите лица на съдията и помощниците му и добави: — Статуята се пази зад непробиваема порта, зад която има свещено езеро…

— Да, чувал съм за това — съгласи се Амеротке. — Нощем един жрец бди пред статуята. Вратата е заключена с най-здравата медна ключалка, нали така?

— Точно така, господарю. Друг жрец стои на пост отвън. Из коридорите и галериите обикаля човек от храмовата стража. Една от жриците носи храна и вода на жреца отвън…

— Но не влиза вътре, нали?

Мареб поклати глава.

— Сутрин жрецът на нощно бдение вътре отключва вратата, за да могат останалите жреци да изпълнят утринната служба. Тази сутрин обаче Немрат, който е бил вътре, не отговорил на повикването. Духовниците извикали капитана на стражата и разбили вратата. Немрат бил мъртъв със забит в сърцето нож и аметистът Славата на Анубис липсвал, но иначе всичко било на мястото си — нямало стъпки, нито каквито и да е следи…

— Кой жрец е стоял на пост отвън?

— Хети. Той твърди, че не се е случило нищо подозрително. Подремнал малко, но със сигурност щял да се събуди, ако зад портата е имало боричкане или викове…

— А жрицата, която носи храна? Тя…

— Казва се Ита. Донесла на Хети поднос с ястия и кана с вода, после си отишла. Не е чула нищо… Господарю, вратата е била заключена отвътре от самия Немрат. Ключът към светилището е единствен и си е стоял на обичайното място — окачен на врата на убития. Както и да е влязъл убиецът, как е успял да излезе?

— Има ли някакви тайни проходи… или врати? — попита съдията със слаба надежда.

Мареб отново поклати глава. Асурал подсвирна тихо под мустак.

— Божествената Хатусу ще побеснее… Славата на Анубис е безценна реликва… — Амеротке сведе очи.

— Има и още нещо — продължи младият вестител. — Съвсем естествено, най-напред заподозряхме митанийците. Разбирате защо, господарю, нали? Те имат сходен на Анубис бог с кучешка глава. За тях камъкът също би бил свещен…

— Разбира се! — въздъхна съдията. — Освен това, ако Тушрата се добере до реликвата или дори ако просто хората мислят, че тя е у него, божествената Хатусу ще стане за посмешище!

— Носят се слухове също така — добави Мареб, — че в храма има духове. Неколцина от разпитаните твърдят, че са видели бога Анубис да се разхожда там…

Амеротке едвам сдържа негодуванието си от разпространяването на такива нелепи суеверия. Дълбоко в сърцето си той не вярваше в богове с глава на чакали или с криле на сокол. Вярваше единствено в Маат като олицетворение на истината, но знаеше, че е най-добре да запази убежденията си в тайна.

— Значи така — заяви той, — кражба, убийство, светотатство. Какво друго?

— Същата нощ, в която е бил откраднат аметистът Славата на Анубис — обади се Уени и намести дебелото си туловище върху възглавничките, — е била убита една от хесетките на храма. Намерили са я мъртва в един павилион в градината. Била е отровена, но от убиеца й няма и следа.

— Смятат, че е отрова — натърти Мареб.

— На устата й е имало пяна — отсече Уени. — И това не е единствената мистериозна смърт. Предишния ден са били отровени две овце от стадото на храма, а също и няколко риби в едно от езерата.

Амеротке затвори очи. Преди седмици Хатусу обяви, че след края на преговорите ще организира огромно празненство в Дома на милион години, в двореца. Сега някой правеше тези преговори за смях.

— Не е възможно да са митанийците — обяви той. — Рискуват да загубят прекалено много…

— Господарю, имаме заповед да ви отведем в храма на Анубис, където вече ви очаква господарят Сененмут. Да не губим повече време…

Амеротке стана и започна да се преоблича. Докато завързваше сандалите си, попита: