Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Вестителят разбра, че зад него входът на шатрата се вдига. Погледна бързо през рамо. Двама кушити, облечени в бели поли и кожени брони, пристъпиха вътре с опънати лъкове.

— Нося добри новини, господарю… — поклони се отново пратеникът. — Онова, що е най-ценно на Египет, скоро ще бъде наше.

Тушрата прикри вълнението си.

— А картите?

— Онова, което е най-ценно за Египет, господарю, скоро ще бъде наше…

— Колко скоро?

— Господарката Уанеф нареди да бъдем много предпазливи. Ще изчакаме, докато бъдем вън от опасност.

— А другият въпрос? — попита Тушрата.

— Всичко върви по плана, господарю.

— А саркофагът на Бения?

— Господарката Уанеф вече поиска от египтяните той да ви бъде върнат и се надяваме да се съгласят…

Тушрата затвори очи. Представи си красивото лице на сестра си Бения, мумифицираното й тяло, положено до ненавистния й Тутмос I. Стисна зъби. Не знаеше кого мрази повече — Хатусу или баща й, чиито бойни колесници бяха стигнали отвъд Синай, чак до плодородните долини и села на Ханаан. Тушрата отвори очи:

— Знаете какво да правите, нали?

— Да, господарю.

— А ключарят? — този път пратеникът премига. — Провалихте се, нали? — изсъска Тушрата.

— Господарю, вече съобщих на господарката Уанеф, че Белет е говорил с Амеротке, върховния съдия на Египет…

— Амеротке! — Тушрата хвърли гневен поглед към мълчаливите стражи зад пратеника. Уанеф непрестанно повтаряше това име! Тя го беше предупредила, че от всички съветници в двора на Хатусу двама трябва да бъдат най-зорко следени: нейният любовник Сененмут и съдията от Залата на двете истини Амеротке. — Много е важно — добави царят след известна пауза — този ключар да сведе глава! — издиша шумно и добави: — Предайте моите поздрави на сестра ми Уанеф. Можете да се оттеглите.

Пратеникът излезе. Известно време Тушрата седеше угрижен.

Амеротке. Как да се справи с него?

Унесен в тези мисли, се загледа в чашата си. После вдигна глава и плесна с ръце. Един слуга влезе.

— Тази нощ ще направя жертвоприношение. Кажи на жреците да са готови при залез-слънце.

Слугата се поклони и излезе. Тази нощ Тушрата щеше да излезе в пустинята, да вземе един пленник и да го принесе в жертва с молба към мрачните си богове да му помогнат да срази Египет.

Амеротке пристъпи в мрачната зала на балсаматорите в храма на Анубис. Светеха лампи, защото проникващите през тесните прозорци слънчеви лъчи едва успяваха да разкъсат тъмата и потискащата атмосфера. До стената сред кълба дим се открояваше огромната гранитна статуя на бога с кучешка глава. Въздухът миришеше на сол и на благовонията, с които балсаматорите пълнеха телата на умрелите. Над статуята Амеротке успя да различи надписа: „Уважавайте и почитайте Анубис! Той обича истината и ненавижда лъжата и злодеянията!“

Залата на балсаматорите рязко се различаваше от другите зали в храма, които бяха щедро украсени, добре осветени и с красиви надписи по снежнобелите стени. За зловещия й вид допринасяше и долитащият от кучкарника неспирен вой на полудивите животни от свещената глутница на Анубис. Иначе храмът кипеше от разнообразни дейности: жреците минаваха в процесии, молители се редяха на опашка, учени от Дома на живота спореха и ръкомахаха, слуги щъкаха наляво-надясно. Но в залата на смъртта цареше ритуална тишина. Балсаматорите мълчаливо се трудеха, приведени над мъртвите тела върху високите каменни плочи. Един от труповете беше на жена.

От тъмнината изникна някаква фигура. Амеротке разпозна широките рамене, бръснатата глава и мъжественото лице на Сененмут — дясната ръка на фараона, силния човек зад трона. Аристократите в Дома на милион години го презираха, защото бе от селски произход и преди да се издигне, бе прост надзорник по строежите на фараона. Зад гърба му го наричаха „зидаря“ или „каменоделеца“, но в интерес на истината Сененмут притежаваше завидни качества на архитект и строител. А откакто стана любовник на царицата, успя да се докаже и като умел политик и военачалник.

Въпреки високото си положение Сененмут не носеше скъпи церемониални одежди и отличителни знаци, а семпла ленена роба без всякакви украшения. Амеротке тръгна към него и понечи да се поклони, но везирът протегна ръка и съдията дружески я стисна.

— Последвай ме — нареди Сененмут.

Минаха през някаква каменна зала, в която имаше малка маса с няколко столчета и шарени грънци, наредени до стената. Вонеше на разложение. Груби рисунки по стените изобразяваха сладострастни сексуални сцени. Наведената фигура, която ги изучаваше, се обърна. Амеротке веднага позна Хатусу. Опита се да коленичи, но тя поклати глава. Тя — царицата, божественият фараон, владетелката на Двете земи, носителката на двойната корона, господарката на Земята на деветте лъка — сега не само не носеше никакви накити, но и бе предрешена като най-обикновена млада жена. Бяла роба обвиваше изящното й тяло от глава до пети, а косата й беше покрита с прост ленен шал.