Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Синухе богат ли беше? — попита съдията.

— Не… Богат беше само на опит и на истории… — колебливо отвърна Сененмут.

— Живеел е сам, нали? И е тръгнал рано сутринта за храма на Бес… Значи е отивал да се срещне с някого! — заяви Амеротке. Посочи с пръст към вързопа с дрехите на Пътешественика и добави: — Не е бил богат, но вчера сутринта е решил да облече най-хубавите си дрехи и обувки и е тръгнал към онова усамотено място… Сигурен съм, че ако претърся вещите му, ще открия, че е имал и други, по-подходящи за срутения храм дрехи и сандали! — Амеротке благодари на лекаря и изведе под ръка везира от залата. — За какво ще му е на Синухе да облича най-хубавите си дрехи, за да иде до онова свърталище на змии? — съдията бавно затвори вратата след себе си и продължи да размишлява на глас:

— Очевидно е искал да впечатли някого… някой могъщ човек… или жена… Сигурен съм, че е носел ръкописа си в онази кожена торба! И очевидно в храма на Бес е срещнал убиеца си. Познавал го е добре, даже сигурно точно него е чакал там… Бил е убит заради ръкописа, а тялото му е било хвърлено на крокодилите… — Амеротке потри с длани бузите си. — И все лак… ако Синухе е имал среща с някой големец от Тива, едва ли щеше да се облече толкова празнично. Значи е имал среща с чужденец, с някого, когото е трябвало да впечатли. И затова са се срещнали в онзи пущинак, далеч от хорски очи…

— Митанийците? — попита Сененмут.

— Възможно е. Има логика. Те официално искат ръкописа на Синухе, но не биха пропуснали възможността да се сдобият с него и по друг начин…

— А другите смъртни случаи?

— Пълна загадка — призна си Амеротке. — Танцьорката със сигурност е била отровена, но как и защо? А относно смъртта на Немрат ще трябва да огледам светилището. Явно някой е проникнал в залата, преминал е през свещеното езеро, убил е жреца, взел е свещения аметист и си е тръгнал, без да отваря вратата. Няма следи от съпротива, а стражата твърди, че нищо не е забелязала. Явно някой лъже. Имаме ли време да огледаме мястото, преди да се срещнем с митанийците?

— Да, но веднага след това трябва да идем в Залата на преговорите!

Снерфу, един от митанийските пратеници, допи виното си и полегна за малко. Разхлаби колана на дрехите си и издърпа мрежестия балдахин, за да се предпази от летящите наоколо мухи. Загледа се в тавана. Чувстваше се разгорещен, виното му бе замаяло главата. Реши да поспи малко, за да се освежи. Сети се за преговорите и едвам сдържа гнева си. Той беше воин и пълководец. Вярно, че тази кучка Хатусу беше смазала армията им, но трябваше ли толкова бързо да падат на колене? Да й се кланят и да се съгласяват на унизителните й условия? На колко години е онази развратница? Още няма двайсет лета, а се обявява за фараон и бог! Но Уанеф, тази усойница Уанеф, тя посъветва царя да моли за мир, вместо да търси отплата! Дали беше любовница на Тушрата? Дали и той бе приел египетския обичай да спи със сестра си? Снерфу изсумтя презрително. А може би правилно го бе посъветвала? Може би е било хитър ход за планиране на нова война? Та нали точно тук, в храма на Анубис, изчезна свещеният аметист? Носеха се слухове, че ръкописът на Синухе също е изчезнал. Снерфу затвори очи. По-добре да не се бърка в дворцовите интриги. Постепенно се унесе. После чу някакъв звук и отвори очи. Вторачи поглед ужасен — видение ли е това?

Над него се бе надвесила маска на чакал. Черен корсет скриваше тялото на посетителя. Снерфу разтърка очи. Нима самият бог му се явяваше? Опита се да стане, но чаршафите бяха оплетени около краката му. Главата на чакала се наведе съвсем близо до него. И в този миг студено острие докосна гърлото му.

— Легни! — гласът иззад маската беше глух и безплътен.

Снерфу се подчини и смъртта настъпи бързо.

Храмът на Анубис гъмжеше от жреци и поклонници. Сененмут и Амеротке бързаха да се измъкнат незабелязано — везирът, заслонен под качулката на ленената си роба, а съдията — без символите на високия си ранг и без опознавателните си пръстени. Шмугнаха се през една странична врата и навлязоха в добре поддържаните градини. До тях по-осезаемо долетя зловещият лай на свещената глутница.

— Не бих могъл да живея така дълго — промърмори Амеротке.

Сененмут засенчи очи с ръка по посока на кучкарника:

— И аз, но животните са дар от някакви племена на юг от праговете…

Продължиха нататък и след лабиринт от градински постройки, открити зали и коридори най-сетне стигнаха до светилището. В тази част на храма не се допускаха външни хора — на всеки ъгъл и вход имаше въоръжени пазачи. Амеротке и Сененмут спряха пред залата с внушителната статуя на Анубис. Масивната кедрова врата към олтара бе поправена, но при по-внимателен поглед към медните панти и към масивната бронзова ключалка веднага се виждаше, че е била разбивана.