Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Ако някой се опита насила да отвори врата като тази — прошепна Амеротке, — ще се събуди целият храм — после огледа стените отстрани и добави: — Няма пукнатини, процепи или отвори… Дори и мишка не би могла да влезе!

Сененмут щракна с пръсти и Тетики, капитанът на стражата, отключи и отвори широко вратата. Непосредствено зад нея проблесна водата в езерото, което възпрепятстваше достъпа към вътрешността на светилището и към статуята на бога. Везирът щракна с пръсти за втори път и Тетики донесе посипаната със специален бял пясък кедрова дъска, която служеше за мост. Постави я внимателно и тримата минаха предпазливо по нея. Амеротке се огледа наоколо: в светилището нямаше никакви прозорци и затова бе толкова мрачно и задушно. Капитанът на стражата запали лампите. Съдията огледа отново помещението и обърна специално внимание на свещеното езеро. Беше чувал за подобни препятствия и капани в други храмове: никой не може да влезе или да излезе без помощ. Жрецът отвътре няма как да излезе, ако някой отвън не прехвърли дъската за мост, но и никой отвън не би могъл да проникне в светилището, ако жрецът на бдение вътре не му отвори.

Цялата зала внушаваше невероятен респект и страхопочитание: стените бяха боядисани в червено и златно и украсени с рисунки на Анубис в мига, в който претегля душите на мъртвите с перото на истината. Мраморният под излъчваше странно сияние, а високият свод тъмнееше и на неговия фон статуята на бога с кучешка глава изглеждаше още по-величествена. Вместо очи статуята имаше огромни зелени смарагди, а на гърдите й се открояваше изсечената вдлъбнатина, в която бе стоял аметистът. Амеротке я огледа много внимателно, след това спря поглед върху петната от кръв до стола на убития жрец. Залата все още не беше почистена и щеше да остане така, докато не се разрешеше загадката.

Сененмут се покашля дискретно:

— Митанийците вече сигурно са се изнервили да ни чакат…

Амеротке се сепна, погледна везира и кимна. Двамата минаха отново по моста и оставиха Тетики да издърпа дъската и да заключи вратата. Отправиха се нагоре по стълбите към Залата на думите, която бе определена за мирните преговори. Беше я избрала без съмнение Хатусу. Помещението не само беше елегантно, просторно и удобно, но и по всички стени бе изрисувано със сцени от славната история на Египет — великите победи на Тутмос I, бащата на царицата, завоеванията на Тутмос II, покойния й полубрат и съпруг, и най-вече наскоро завършените изображения на голямата й битка с Тушрата от миналата година. Амеротке им хвърли бърз поглед: нямаха нищо общо с истинското преживяване, с окървавените оръжия и осакатените тела, с ятата лешояди и с пълчищата мародери, плячкосващи бойното поле. Сененмут го докосна по рамото и Амеротке се отърси от унеса си. Трима чужденци стояха в далечния край на дългата лакирана маса от акациево дърво. Царските вестители Уени и Мареб седяха встрани от тях. Пратениците пристъпиха напред и се поклониха за поздрав. Бяха облечени в ленени роби със странни цветни бродерии. Двамата мъже — Хунро и Менсу, бяха с късо подстригани коси и широки месести лица. Носеха скъпоценни камъни на ушите и интересни татуировки по ръцете. Жената се приближи последна: беше различна. Изглеждаше властна и царствена като Хатусу, но бе по-възрастна, по-дребна, по-закръглена, с високи скули и котешки очи. Уанеф би изглеждала неустоимо привлекателна, ако не бяха леденият поглед в очите й и нескритото коварство в цялото й изражение. Беше облечена елегантно в дълга бяла роба и имаше огърлица от скъпоценни камъни. Носеше черни кожени предпазители за китки и Амеротке си спомни думите на божествения фараон, че тази дама обича сама да кара колесницата си. Беше с перука, намазана с благовония и сплетена с червени и златисти нишки. Когато Сененмут представи съдията на пратениците, митанийката впи очи в Амеротке и възкликна:

— Славата ви, велики Амеротке, се простира далеч отвъд Египет! — изгледа тържествуващо смутения съдия и добави: — Какво? Изненадан сте, че знам езика ви? — и без да дочака отговор, продължи: — Аз съм не по-малко изненадана да ви видя тук! Интересно защо ли върховният съдия от Залата на двете истини си губи времето със скучните формалности около сключването на мира с Митани? Мъдреците не вършат работата на простите писари, изтъкнатите не се принизяват до робите…

— Сигурен съм, че всички в тази зала чудесно разбират защо върховният съдия е при нас — прекъсна я Сененмут. — Нека не губим време в празни любезности. Амеротке е тук, за да ни помогне с някои неща…