Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Носи личния печат на Тушрата — прошепна Сененмут, когато пратениците излязоха.

— Не изглеждат особено натъжени — отбеляза Амеротке.

Сененмут се приближи до тялото, коленичи и докосна застиналата челюст.

— Между митанийците не цари особена любов — отговори той. — Държавата им е съюз между няколко силни племена. Тушрата явно е най-хитрият и способен сред тях, щом е успял да ги подчини. Хунро и Менсу не харесват Уанеф, както и тя тях. Тушрата е подъл като чакал. Знае, че няма да го предадат, защото са прекалено заети да се дебнат помежду си. Е, Снерфу убит ли е?

Уени, облегнат до вратата, и Мареб, под прозореца, мълчаха. Амеротке преобърна тялото.

— Също като танцьорката в залата за балсамиране: тялото е схванато, няма видима рана, по устата е избила пяна… — посочи празната чаша за вино и опосканите чепки в купата: — Явно Снерфу е влязъл, изпил е виното, изял е гроздето и е затворил капаците. После е легнал, за да поспи, разхлабил е робата си… Защо ще го прави, Мареб?

— За да се отпусне, да хване хладината…

— Да, естествено — отвърна Амеротке. — Имах предвид, защо е затворил прозорците? Не е ли трябвало да ги остави отворени? Когато разбихме вратата, в стаята беше ужасно горещо. Защо човек, който иска да избяга от обедната горещина, ще спира следобедния бриз?

— Може да е искал тишина — предположи Сененмут.

— В тази част храмът е доста тих и усамотен! — възрази съдията.

— Може би е бил изплашен — предположи пак везирът — или се е криел от някого, нали и вратата беше затворена и залостена…

Амеротке се върна при леглото. Беше съвсем просто, от тръстика и с прозрачен ленен балдахин за предпазване от бълхи и насекоми.

— Как е умрял? — Уанеф и другите митанийци стояха на вратата.

— Смятам, че е бил убит! — отвърна съдията.

Тя влезе бавно в стаята. Царският пръстен все още беше на ръката й.

— Придружителите ми се боят, убедени са, че тук не са в безопасност…

— Тогава спокойно можете да си тръгнете — отвърна рязко Сененмут, — щом смятате, че божествената Хатусу е замесена. Естествено, оттеглянето ви би било сериозна обида за нашия фараон!

Уанеф вдигна ръце в знак на помирение. Камъкът на пръстена беше издялан във формата на озъбена кучешка глава.

— Премъдри Амеротке — тихо рече тя, без да отмества поглед от Сененмут, — как мислите, може ли…

В стаята забързано влезе лекарят от залата за балсамиране, следван от своя помощник. Разбута насъбраните се и клекна до леглото.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и разряза дрехите на Снерфу. — Невероятен мъж, воин. Вижте само силата на мишците и на прасците… — после преобърна тялото. — Малко е лепкав… Мускулите са вкочанени. Разлагане още няма, но скоро ще започне. Коремът е леко подут и разширен — огледа задните части, обърна тялото и започна да разглежда слабините. — Няма следи от насилие: намерен е легнал тук, нали?

Амеротке кимна и попита:

— Отрова? — с крайчеца на окото си зърна изплашеното лице на Сененмут.

— Да, господарю! — лекарят се наведе над тялото, отвори устата и прокара пръст по зъбите на мъртвеца. Подуши отворените устни. — Ял е и е пил… — избърса пръстите си. — Но не подушвам нищо нередно. Отрова, приета през устата, обикновено оставя следи по венците и по меката част на гърлото. Тук няма такива петна. Не разбирам как може да я е поел. Ще се наложи да проверя цялото тяло…

— Не искаме египтянин да реже Снерфу, сякаш е някаква мърша — изръмжа Менсу.

— Налага се — възрази Уанеф. — Тялото няма да издържи дълго, трябва да го подготвят…

За момент настана бъркотия, тъй като лекарят извика останалите си помощници и заедно изнесоха тялото върху импровизирана носилка. Сененмут затвори вратата след тях и огледа присъстващите. Амеротке посочи подноса и каната, около които вече се въртяха мухи, и рече:

— В тях може да е имало отрова, но се съмнявам…

— Откъде сте толкова сигурен — изсумтя Менсу.

— Защото Снерфу е чужденец в Тива, а страната му неотдавна беше във война с Египет. Предполагам, и сам много е внимавал какво яде и пие. Когато сте на пиршество, си имате опитвачи, нали? — Уанеф, седнала на стол до вратата, кимна. Амеротке продължи: — А ако искате да хапнете или да пийнете нещо, най-вероятно бихте отишли до кухнята на храма и сами бихте приготвили храната си. Прав ли съм? — Уанеф кимна отново. Съдията потри ръце: — Така. Значи преди Снерфу да дойде тук, е отишъл до кухнята на храма, за да си вземе грозде и вино. Пил е и се е нахранил. Приискало му се е да си почине в горещината. Логично би било да остави прозореца отворен, но той не го е направил. Все пак това може и да не е толкова необичайно — Амеротке се приближи и посочи мухите, които жужаха над чашата с вино. — Може мухите да са му пречели. Така или иначе, Снерфу е легнал на леглото. Уени и Мареб дойдоха да го будят, но той не им е отговорил… — Амеротке прекоси стаята и се вгледа във вратата. — Вратата беше заключена отвътре — посочи ключа, пъхнат в ключалката. — И все пак Снерфу е бил убит.