Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Амеротке почувства, че започва да му прилошава.

— Видях достатъчно! — обърна се и слезе по стълбите. Шуфой изплези език към едно от кучетата и го последва. При портата съдията благодари на главния кучкар и следван от слугата си, тръгна обратно към храма.

— Ще се прибираме ли у дома, господарю? — джуджето подтичваше и пухтеше.

— Не, Шуфой, чака ни още работа! — двамата влязоха в преддверието на светилището и се отправиха към залата със статуята. Съдията кимна към пазача пред вратата и рече: — Искам да се срещна с Тетики, капитана на храмовата охрана, а също с жреца Хети и жрицата Ита. Доведи ги веднага!

Мъжът хукна да изпълни заръката, а Амеротке се приближи до отворената врата. Свещеното езеро все още блещукаше, а по моста над него имаше стъпки. Черната обсидианова статуя на Анубис изглеждаше призрачно величествена под трепкащата светлина на лампите. Самата зала не представляваше нищо особено. Изглежда, бе най-старата част на храма, вероятно малкото светилище, около което е бил построен храмът и което се е разраснало с годините. Амеротке огледа всичките стени и ниши, но не откри нито една пукнатина, нито един процеп, нито дори отвор за излизане на дима от благовонията. Обиколи отново, като почукваше по стените. Понякога тези древни места имаха тайни проходи или тунели както в храма на Маат. Увери се, че тук няма нищо подобно, и се върна по моста над свещеното езеро.

Капитанът на стражата пристигна пръв. Беше с кожена пола, ботуши над глезените и колан със запасана сабя. Приличаше на Асурал: набит, силен, с грубо изсечено лице, роден да служи като воин. Той се поклони на Амеротке и се представи. После до него застанаха Хети, в проста ленена роба, и Ита, загърнала заобленото си тяло в бял сукман. Той беше с изпито и строго лице и големи изпъкнали очи, а тя носеше истинската си, дълга до раменете коса, която бе хваната с диадема, изплетена със златни нишки. Имаше хубави детски черти, големи черни очи, чип нос и сочни устни. Гривните по китките и глезените й дрънчаха, докато вървеше.

— Искали сте да ни видите? — наруши тишината Хети с изтънял от нервно напрежение глас. Покашля се, за да прочисти гърлото си, и заби поглед в пода.

Амеротке ги накара да минат по моста и да седнат пред статуята. После сам седна, опирайки гръб в стената.

— Къде е Славата на Анубис? — започна той.

— Господарю, не знаем — гласът на Ита беше тих и успокояващ.

— Кой ще поеме отговорността? — попита Амеротке и погледна към Тетики.

Капитанът на стражата се почеса по голото теме:

— Всички в храма подозират нас, господарю, но вижте, пак ви казвам… — гласът му заглъхна.

— Кажи ми, Тетики, ако откраднеш някаква скъпоценност, какво би направил с нея?

— Бих я продал.

— Но на кого?

— На чужденци като митанийците — заяви капитанът на стражата и направи гримаса. — Може би бих се опитал да я нарежа, но това изисква време и труд. Или пък бих я занесъл тайно до търговската част награда. Аметистът е ценен: цената му в злато и сребро е огромна.

— Така… — потри ръце Амеротке. — Остава въпросът, как е бил откраднат — стана, свали една гривна от ръката си и отиде до статуята. Постави украшението вместо липсващия аметист и се върна на мястото си. — Нека сега — започна той — да си представим, че тази гривна е Славата на Анубис. Аз съм Немрат… Кога започва бдението ми?

— На свечеряване — отговори Тетики. — Веднага след залез-слънце, щом рогът изсвири…

— И какво става тогава?

— Аз придружавам жреца дотук — обясни Тетики. — Чукам на вратата и мъжът, чието дневно бдение е свършило, я отваря и излиза, а влиза жрецът за през нощта и аз затварям вратата…

— Момент, момент — прекъсна го Амеротке, — ами езерото? Как жрецът отвътре отваря вратата, без да е поставен мостът?

Тетики се ухили.

— Елате, господарю.

Капитанът го заведе до ръба на езерцето. Разкрачи крака напред, сякаш ходеше по водата, стъпи върху някаква невидима опора, хвана дръжката на вратата, после пристъпи обратно. Амеротке възкликна изненадано.

— Гениално! — прошепна той. Преди не беше забелязал, че малко под нивото на водата откъм страната на светилището има нещо като стъпало, боядисано в същия цвят като тъмнозелената вода на езерото.

— Жрецът застава на него — обясни Тетики. — Много е лесно. Вкарва ключа, отключва вратата и отстъпва назад. Тогава аз поставям моста — засмя се той. — Стъпалото би трябвало да е тайна, но повечето жреци знаят за него. Забележителното е това, че върху него може да стъпи само жрецът, който вече е вътре, но не и онзи, който иска да влезе. Дори и да се засили и да скочи. В нощта, когато беше убит Немрат, жрецът от деня отвори вратата и отстъпи. Аз поставих моста. Единият жрец излезе, а другият зае мястото му. Вдигнах моста и затръшнах вратата, като я придържах здраво, докато Немрат заключи отвътре, после извади ключа и започна бдението си.