Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Амеротке и Шуфой пресичаха пазара. Джуджето тъжно си тананикаше любовна песен:

— Много хубава песен — подразни го Амеротке. — За онази танцьорка ли пееш?

— А, не… — смути се Шуфой. — Те, жените, са като пеперуди. Сутрин се раждат, по обед са най-красиви, а до вечерта от тях е останал само цветен прашец.

Съдията го погледна изненадан — нима малкият му приятел бе влюбен?

— Хайде, друже — подкани го той нежно. — За какво е всичко това? — погледна надолу към джуджето. — Откъде това ненадейно вглъбяване в любовта, а, Шуфой? Кана вино и млада хесетка в един жарък следобед и ти вече съвсем се размекна…

— Добре, че се махнахме от онзи храм — джуджето бързо смени темата. — Много мрачно място. Не ми харесаха митанийците с тия знаци с чакали… Пък и тия слухове, дето ги разправят пазачите…

— Какви слухове?

— Видели Анубис да се разхожда из храма си: сандалите му били черни и носел бойна пола, а лицето му било скрито зад огромна маска на чакал със златни ръбове…

— Пили са прекалено много — заяви Амеротке.

— Едва ли, струва ми се, че говореха сериозно… — възрази дребосъкът.

Амеротке продължи напред. Сред навалицата на пазара изпъкваха неколцина лечители, които предлагаха мазила за всякакви болежки.

— Ти какво, отказа ли се от медицината? — съдията погледна изпитателно слугата си.

— Много конкуренти се навъдиха — отвърна Шуфой троснато. — Сега имам ново призвание…

— Тъй ли? Какво?

— Сега съм поет на любовта.

Амеротке прехапа устни, за да не се разсмее гръмогласно.

— Норфрет няма да повярва на ушите си! — прошепна той. — Хайде, Шуфой!

Двамата забързаха надолу към градските порти. Самите порти вече бяха затворени. Единият от пазачите позна Амеротке и го пусна да мине. От другата страна съдията и слугата му закрачиха по тясна базалтова пътека покрай реката, която сега блещукаше под бледата лунна светлина. По водата като бръмбари се носеха все още рибарски лодки. Трепкаха лампи. Лекият бриз донасяше виковете на рибарите, които се примесваха с плисъка на водата, с непрестанното квакане на жабите и крясъците на нощните птици.

Навлязоха в бедняшкия рибарски квартал.

Продължиха нататък покрай нощните търговци, които се стичаха към града. Излязоха на главния път и постепенно хората започнаха да оредяват. Отминаха лабиринта от тесни улички в предградията и най-накрая се оказаха навън, сред откритата природа. Светлините на Некропола примигваха и трептяха от другата страна на Нил. Звуците отслабваха все повече. Шуфой поднови тананикането на някаква любовна песен, а Амеротке потъна в мисли за случилото се през деня. Едва когато джуджето уплашено го стисна за ръката, той чу стъпките зад тях. Обърна се бързо — успя да различи пет-шест фигури, безформени в тъмнината.

— Какво има? — извика Амеротке. — Следите ли ме, или просто искате да минете?

— Не, господарю Амеротке — пристъпи напред главатарят.

Съдията пое дълбоко дъх, за да сдържи надигащата се в гърдите му паника. Всеки път Норфрет го предупреждаваше за тези разходки до дома нощем, като настояваше да си вземе охрана или поне Асурал да го пази. Амеротке винаги отказваше. Сега обаче му се искаше да не бе проявявал такова лекомислие. Шуфой стоеше скрит зад масивното му тяло, но бе извадил от торбата си назъбена кама.

— Не искаме да ти причиним зло — обади се друг глас. — Ние сме децата на Нил.

Амеротке се поотпусна. Така наричаха добре организираната гилдия на хората, които почистваха реката, хранеха свещените крокодили и почитаха Секмет разрушителката — богинята с тяло на лъв. И все пак остана нащрек, защото бе чувал слуховете, че децата на Нил примамват корабите чак до песъчливите брегове, нападат ги и ограбват стоката им, а оцелелите принасят в жертва на кръвожадната си богиня. Сега мрачните фигури се приближиха и Амеротке видя, че са облечени в необработени крокодилски кожи, а на главата си имаха шапки във формата на ибис, крокодил, хипопотам или змия: все твари, които живееха по бреговете на Нил. Главатарят беше нисък и набит. Едното му око беше наполовина затворено от зловеща рана, а останалата част от лицето му бе обезобразена от огромен белег. Вонеше на пот, тиня и риба. Пристъпи още напред и се поклони.