Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

И двамата замълчаха, загледани в звездите над тях. Вътрешно Амеротке беше убеден, че вече се е срещнал с убиеца на Немрат и с крадеца на аметиста. Но дали той е бил подкупен от митанийските пратеници? Дали подстрекателят на кощунствената кражба бе същият, с когото Синухе е имал среща в храма на Бес? Съдията удари с юмрук по бедрото си. Съпругата му го изгледа изпитателно. После тя спусна крака на пода и попита:

— А къде е бил пазен ключът за светилището?

— Има само един ключ. Когато разбили вратата, той все още висял на гърдите на жреца.

Норфрет се усмихна и прокара пръсти по лицето на Амеротке.

— Няма да се успокоиш, нали? Ще стоиш тук до зори, докато божественият дъх на Амон доведе утрото — плъзна ръка по робата му. — Или пък, ако предпочиташ, можеш да дойдеш в моята съдебна зала, където ни чакат други дела за решаване…

Амеротке я целуна по устните:

— Какво? Опитваш се да ме подкупиш?

— А нима е необходимо? — изсмя се тихо тя. Вместо отговор той я придърпа към себе си. — Значи… — Норфрет се сгуши в прегръдката му — можем да обявим, че съдът заседава.

Вестителят Уени също прекара добре вечерта: в стаята му дойде една млада танцьорка, двамата пиха вино, танцуваха и се любиха. След като тя си отиде, Уени получи съобщение — някой безшумно пъхна под вратата му малко клонче от смокиня, към което бе прикачено листо от тамаринд. Викаха го. Той се наметна с една пелерина, огледа разхвърляната стая и отиде до легена да наплиска лицето си. Явно виното и гъвкавото тяло на хесетката го бяха изтощили, но нямаше избор. Взе съобщението и пое към обичайното място за срещи. Чу звука на рог, който обявяваше началото на третата част от нощта. Из храма и градините вече нямаше жива душа.

Уени отвори вратата и тръгна по коридора. Къщата, която делеше с Мареб и с няколко писари от Дома на войната, беше обгърната от тишина. Вестоносецът спря пред вратата на колегата си и я открехна. Мареб спеше дълбоко, а на пода около него бяха разхвърляни дрехите и сандалите му. Уени се усмихна и се плъзна надолу по стълбите. Старият портиер на входа отвори сънените си очи.

— Късно излизате, господарю — измърмори той.

— Не мога да спя — отвърна Уени.

Отвори вратата. Нощният въздух беше хладен, но изпълнен с аромата на градините. Вестоносецът тръгна безшумно по тревата. Някъде далеч се чуваше вой на куче. Луната бе надвиснала тежка като оловен диск. Сред клоните на дърветата пърхаха нощните птици. От време на време Уени спираше, за да се увери, че никой не го следи. Навлезе още по-навътре в градините, мина покрай лозя и овощни градини и стигна до малка смокинова горичка. Седна на тревата и зачака. Мина известно време. Уени започна да става нетърпелив. Тъкмо се канеше да се раздвижи, когато до него тупна едно камъче.

— Там ли си? — извика Уени към сянката, откъдето бе дошъл знакът.

— Естествено! Бях тук преди теб!

— Тогава защо чака толкова?

— Трябваше да се уверя, че не са те проследили. Ти никога не би ме предал, нали, Уени?

Вестоносецът наостри уши. Който и да говореше, явно се мъчеше да преправи гласа си. Но не можеше да се познае дали е мъж или жена, египтянин или чужденец.

— Какво искаш?

— По-спокойно, Уени, с теб имахме сделка. Остави ли ръкописа на сигурно място? — вестоносецът кимна в отговор. Устата му изведнъж пресъхна. Невидимият глас от сенките стана по-делови. — Добре. И какво ще правиш сега с това безценно съкровище? На кого ще го продадеш — на египтяните или на митанийците? Не забравяй, умнико, че нубийските търговци също биха дали добра цена! — гласът сякаш се засмя. — Много ми харесва гробницата на твоето семейство, Уени…

— Това пък какво общо има? — заекна вестоносецът. — Там е погребана жена ми…

— И точно там си скрил ръкописа, нали? Кой би се сетил да търси в семейна гробница? Уени, Уени. За кого всъщност работиш в момента? Ти си наполовина митаниец, нали? За божествената Хатусу или за Тушрата? И двамата си мислят, че си техен шпионин, но аз знам една малка тайна. Да ти я кажа ли? Аз знам, че хитрият Уени работи единствено за себе си! — последва тих кикот. — О, Уени, аз знам всичките ти малки тайни! Знам за съпругата ти! Знам за трупа на любовника й, който още се разлага под плочите в храма на Бес. И за Ловеца на крокодили знам. Знам за всичките ти предателства и престъпления. Да не забравяме и Славата на Анубис… — Уени мълчеше, неспособен да пророни и дума. След малка пауза гласът отново се обади: — Тази вечер трябва да се споразумеем. Но не тук. Ще отидем близо до кучкарника. Има един огромен дъб от лявата страна. Изчакай ме там, идвам веднага след теб…