Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Ами стражите? — окопити се вестителят.

— Не се тревожи за тях — изръмжа гласът. — Хайде, тръгвай!

— А ако откажа? — Уени беше уплашен. Чувстваше се уморен, пиян и неспособен да разбере какво точно става.

— Как ще откажеш? Веднага ще подшушна каквото знам на божествената Хатусу или на нейния зидар. Или още по-добре — на онова куче Амеротке. Хайде, тръгвай, срещата е при дъба…

Разтреперан от страх, Уени се запъти към указаното място. Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-силен ставаше воят на кучетата. Вестителят трепереше. Тази негова проклета слабост към богатствата! Толкова му се искаше да има пищна гробница и да се радва на скъпоценностите в нея, докато е жив. От там тръгна всичко. Тайният му посетител се бе свързал с него за първи път точно след пристигането на митанийците. Уени се беше ужасил колко много знае тази мистериозна личност за тайните му дела. Нямаше избор, освен да се съгласи с условията. Пък и подкупът не беше за пренебрегване…

Стигна до разперените като пипала на паяк клони на дъба. Долови някакво движение в близките храсти. Ослуша се за тайнствения глас и изведнъж замръзна. Тук, съвсем до входа на кучкарника, животните изведнъж и необяснимо бяха замлъкнали. Вгледа се към вратата в оградата да види къде са стражите, и за негов ужас съзря, че портите зеят отворени. Тръгна натам, но се подхлъзна в някаква локва. Локва? Но нали не беше валяло! Вгледа се отново. Явно някой беше излял голямо количество вода около мястото, където стоеше Уени. Вестителят протегна ръка и докосна водата. После приближи ръка до носа си и подуши. Не беше вода, беше кръв!

Скочи на крака. В този миг виенето започна отново, само че някъде съвсем наблизо. Уени зърна едно едро куче. Зад него за миг изникнаха и останалите от глутницата. Къде беше кучкарят? Стражите? Кой бе пуснал животните на свобода? Като в черен кошмар зверовете се спуснаха към него. Уени се опомни и хукна да бяга, преследван от настървената глутница.

Трагедията потресе Амеротке.

Асурал и Пренхое го събудиха малко преди зазоряване и един през друг заобясняваха, че свещената глутница е на свобода и има много жертви. Амеротке се изми, приготви се веднага и следван от мърморещия Шуфой, забърза към града. Главният кучкар вече го чакаше с побеляло от страх лице. По високите части на храма вече бяха разположени стрелци, а Сененмут ръководеше действията с гневен поглед и присвити устни. Той кимна на Амеротке и рече:

— Приготви се да видиш нещо, което ще те накара да помислиш, че отново е настъпил сезонът на хиената!

Двамата минаха през градините и парка. Под едно кедрово дърво видяха прогизнали с кръв вързопи… не, остатъци от трупове, покрити с платнища: откъснати ръце и крака, разръфани тела, нахапани вътрешности. Имаше и трупове на кучета. Макар и мъртви, те изглеждаха все така ужасяващи и страшни. Бяха пронизани със стрели, а след това гърлата им бяха прерязани за по-сигурно. Муцуните им бяха омазани с кръв.

— Какво се е случило? — тихо попита съдията.

Сененмут не му отговори, защото в този миг до тях застана Мареб с небръснато лице и набързо намъкната роба, вързана с парче връв.

— Митанийците са се укрили по стаите си. Настояват да се върнат в Оазиса на палмите и да се посъветват с царя си. Твърдят, че тук не са в безопасност. Уанеф обясни, че имали обичай да стават рано, преди изгрев-слънце, и да принасят жертви в някое от светилищата си. Сега смятат, че глутницата е била пусната, за да ги разкъса…

— Има ли някой пострадал от тях? — попита нервно Сененмут.

— Не — отвърна вестителят, — но, са убедени, че е било капан, приготвен за тях…

— Добре, нека идат до Оазиса. Предполагам, и те са толкова объркани, колкото и ние самите. А говори ли с главния кучкар?

— Според него няма начин кучетата да са излезли сами. Всичко е било напълно обезопасено. Вратата към кучкарника е била здраво залостена. Имало е един пазач, но явно някой го е убил, взел е ключа му и е отворил вратата…

— А откъде ще знаят кучетата, че вратата е била отворена? — прекъсна го Амеротке.

— О, много просто. Очевидно трупът на пазача е бил оставен на входа. Освен това от пътеката до входа е била разлята кръв, кучетата са я подушили и са тръгнали по дирята.

— Колко души са убити? — Амеротке отправи въпроса си към Сененмут.

— Две танцьорки, които явно са били заспали в един от павилионите, четирима от патрулиращите стражи, един от по-низшите жреци, който е имал неблагоразумието да излезе навън, за да види каква е тази суматоха, и вестителят Уени.