Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Искате да кажете, със смъртните случаи? — язвително го поправи Уанеф. — Първо хесетката, после Немрат, а сега и Синухе Пътешественика… Доста объркано време… — митанийката говореше на везира, но без да откъсва поглед от лицето на Амеротке. После замълча и наклони глава при подновения кучешки вой. — Знам, че са свещени — прошепна тя, — но бих предпочела да спя някъде другаде… — Хунро, който седеше от лявата й страна, избърбори нещо на грубия митанийски език. Придружи репликата си с жест, който сочеше надолу. Менсу отвори уста да се присъедини, но Уанеф скръсти ръце и ги погледна яростно. После затвори очи и пое дълбоко дъх:

— Придружителите ми настояват час по-скоро да продължим с преговорите — преведе тя. — Освен това са разтревожени от зачестилите убийства и от кражбата на аметиста…

— Вече всичко е под контрол! — Сененмут явно държеше да отхвърли опасенията на пратениците.

— А ние в безопасност ли сме? — намеси се Хунро.

— Тук за вас е по-безопасно, отколкото в собствените ви градове — вече по-овладяно отвърна везирът. — А щом приемете условията на божествената Хатусу, и градовете ви ще станат по-безопасни…

След тези думи везирът посочи масата и всички заеха местата си. Появиха се чиновници и писари, които носеха карти, мастилници, плочки и свитъци. Преговорите започнаха и Амеротке използва залисията, за да се отдаде на любимото си занимание — да наблюдава и да съди за хората по вида, изражението, поведението и начина им на говорене. Забеляза наскоро зараснали рани по раменете и ръцете на Хунро и Менсу, от което заключи, че вероятно двамата се бяха сражавали срещу войската на Хатусу в битката при делтата. Съдията разбираше защо на митанийците им бе унизително да молят за мир, още повече от една жена. Почти през цялото време говореше само Уанеф. Сененмут се обаждаше рядко, но позицията му беше категорична: Египет настояваше за суверенни права над Синай, за търговски привилегии и за ежегоден данък. По едно време Менсу прошепна нещо в ухото на Уанеф и тя видимо се ядоса.

— Снерфу още не е дошъл — обясни тя, — а имаме нужда и от неговото мнение…

Сененмут щракна с пръсти към Мареб:

— Двамата с Уени идете в неговите покои — нареди той. — Събудете го и го доведете.

Вестителите на Хатусу излязоха незабавно. Сененмут обяви, че трябва да спрат за малко. Слуги донесоха вино, грозде, хляб, различни сирена и едри късове печена гъска.

— Най-добре е веднага да дойдете… — гласът на Мареб изненада Амеротке с внезапната си промяна: от надменен и самоуверен сега бе станал треперлив и безпомощен.

В залата нахлуха и хората от храмовата стража.

— Какво има? — попита рязко Сененмут.

— Пратеникът Снерфу… не можем да го събудим. Той… Слугите не са го виждали, откакто се е оттеглил след обилния обяд…

Хунро и Менсу скочиха на крака, Уанеф изви въпросително вежди. Сененмут бързо излезе от залата, следван от Мареб и стражата. Амеротке го настигна в коридора, а зад него подтичваха митанийците. Стигнаха до прохладната и просторна постройка, отредена за пратениците. На първия етаж имаше кухня и трапезария, а спалнята на Снерфу беше на втория етаж, близо до стълбите. Вратата беше от подсилено акациево дърво. Уени стоеше отвън и пристъпваше нервно от крак на крак. Уанеф си проправи път напред.

— Сигурни ли сте, че е вътре?

— Да, господарке — обади се иззад струпалите се един стражник. — Аз бях на пост долу, когато Снерфу влезе, взе купа грозде и кана вино и каза, че иска да поспи. Качи се по стълбите и оттогава не е излизал.

— А кой е влизал? — попита Уанеф.

Пазачът сви рамене:

— Кой ли не! Сградата е пълна с хора. Непрекъснато влизат и излизат, а аз трябва да следя преди всичко за змии и скорпиони… Не съм забелязал нищо подозрително…

Амеротке заудря по вратата. Сененмут заповяда нещо на охраната, те донесоха една дървена пейка и заудряха с нея по вратата. Тя изпука и се отвори рязко. Вътре в стаята беше тъмно и задушно. Мареб побърза да отвори капаците на прозорците и в нахлулата светлина съдията видя Снерфу в леглото и от пръв поглед разбра, че е мъртъв. Тялото беше странно извито, напрегнато, ръцете бяха вдигнати за отбрана, а от ъгълчето на устата му се процеждаше пяна. Очите бяха широко отворени.

— Изглежда, е бил изплашен до смърт — прошепна Сененмут.

Амеротке опипа тялото. Мускулите бяха твърди и схванати. В този миг нахлуха пратениците, Хунро и Менсу загледаха втренчено трупа, а Уанеф изпусна неволно стенание. Никой от тримата не демонстрира скръб или състрадание, само си заговориха тихо на своя гърлен език. Накрая Хунро изръмжа нещо и посочи умрелия. Уанеф извади някакъв пръстен, сложи го на ръката си и направи знак на двамата си придружители да я последват.