Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

— Ти си Ловецът на крокодили, нали? — в отговор последва единствено подигравателен смях. — Белет и Сели? — попита Амеротке. Мъжът се наведе назад, изхрачи се и плю в лицето му. Съдията избърса слюнката от бузата си. — Разбрах това, което ми трябваше — спря се пред мъжа до него: — Ти трябва да си Сянката, а? — мъжът премести поглед. — Къде са Белет и Сели? — попита отново Амеротке. — Онези, които сте отвлекли? — Ловецът на крокодили подигравателно прошепна нещо за езика на Сянката.

Съдията възнамеряваше да продължи с въпросите си, но нощният въздух беше раздран от звука на тръби. Хатусу, придружавана от ескадрон колесници, мина с бясна скорост покрай тях. Сененмут и Амеротке побързаха да я посрещнат и бяха задължени да коленичат на земята пред колесницата й. След като се осведоми за броя на пленените и убитите разбойници и за размера на плячката им, тя извика, че останалите трябва да очакват нейната справедливост.

— Не знаем нищо за Белет и Сели — обади се Амеротке.

— Доведи един от тях да говори — нареди Хатусу. Амеротке се върна при редицата пленници. По негова заповед двама нубийци сграбчиха един пустинник, който пелтечеше от страх. Отначало твърдеше, че не знае нищо за ключаря и съпругата му. Нубийците започнаха да го налагат с бич и човекът се прекърши. Призна, че последно ги е видял живи на една скала малко преди да напуснат долината.

— Отведоха ги — изплака той. — Немного далеч!

Три колесници, в които се намираха Шуфой, пленникът и двама от съгледвачите, веднага бяха изпратени обратно към скалите в Долината на царете.

— Междувременно — заяви Хатусу — ще огледам пленниците.

Тя се качи на колесницата си и придружавана от Амеротке и Сененмут, тръгна сред войниците. Нощното небе вече избледняваше, а звездите не се виждаха. Наближаваше зората, но студеният вятър все още смръзваше потта по телата. Хатусу сякаш не виждаше нищо, освен пленниците. От време на време използваше сабята си, за да вдигне главата на някой разбойник.

— Кой от тях е Ловецът на крокодили? — попита тя. Съдията посочи водача. Хатусу подпря брадата му с върха на меча си и го накара да вдигне очи. Погледът му вече не беше толкова арогантен. — Проклет да си! — извика Хатусу. — Проклет да си в живота и в смъртта! Дано демоните на отвъдното да погълнат твоята Ка, дано никога душата ти не види друго, освен мрак!

От пленниците близо до Ловеца на крокодили се чу приглушено стенание. Проклятието на фараона беше тържествено и обвързващо. Ловецът на крокодили преглътна с мъка, а в очите му се появи умолителен поглед. Хатусу притисна меча към темето му и го насили да наведе глава. Когато челото му докосна земята, той изстена и падна на една страна, неспособен да запази равновесие. Докато войниците го вдигаха на колене, Хатусу отмина нататък. Остави пленниците и отиде при плячката. Свещените платнища бяха вдигнати и един жрец изброи какво е било взето. Малки статуи, фигурки, гривни, пръстени и преди всичко няколко от съдовете, в които се намираха останките на баща й.

— Могат да бъдат пречистени — прошепна жрецът.

— О, да, ще бъдат пречистени! — отсече Хатусу. — Сененмут, ти лично ще надзираваш пренасянето на всичко това в царския дворец. Да бъдат пазени денем и нощем!

В този момент откъм скалите изтрополя колесница и всички погледи се насочиха натам. Амеротке хукна натам и когато пристигна, войниците вече сваляха два вързопа на земята. Отрязаха въжетата и издърпаха наметалата, с които бяха увити Белет и Сели. Един пазач помръдна главите им и съдията видя ударите, които бяха превърнали задната част на черепите им в кървави дупки.

— Сигурно са издъхнали мигновено — каза войникът.

Шуфой се вмъкна в кръга около телата. Лицето му беше бледо на трептящата светлина на фенерите. Скръбта му беше безмълвна, а по сбръчканото му изморено лице се стичаха сълзи. Стоеше като дете и хълцаше. Амеротке отиде при него и хвана ръката му.

— Недей да тъжиш, Шуфой — каза Хатусу. — Ще наредя да занесат телата им в Тива. Жреците ще изпълнят ритуалите и душите им ще се отправят към Далечния хоризонт. Ще се моля баща ми да ги приеме в благословените поля. А ти, Шуфой — каза Хатусу с по-мек глас, — погледни лицето на царицата си! — Хатусу му се усмихна. — Ще дойдеш в Дома на милион години. Слушала съм за любовните ти стихове — дрезгавият й глас премина в лек смях. — Ще им съчиним музика и може би ще се съгласиш да ги пееш на моите прислужнички — усмивката й изчезна и тя се обърна към войниците: — Отнесете тези две тела. Жреците на Анубис ще платят разходите. А сега искам да покажа на тези бунтовници какво е правосъдието на фараона! — и се върна при колесницата си. Придружавана от Амеротке и Сененмут, тя мина през редиците на нубийците и спря пред пленниците. — Слушайте! — извиси се гласът й. — Чуйте присъдата на фараона! Вие сте осквернили и ограбили гробницата на баща ми, сина на боговете. Проклинам живота ви! Проклинам наследниците ви! Проклинам ви и в смъртта! Дано душите ви да не познаят нищо, освен вечна нощ и несекващо мъчение! — от групата на разбойниците се надигнаха стонове и плач. — Нека земята и небето бъдат свидетели на отмъщението на фараона! Ще умрете сега. Присъдата да се изпълни незабавно!