Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Един пазач се приближи и коленичи:

— Имаме новини. Съгледвачите ни в долината докладваха, че има раздвижване…

Сененмут скочи веднага, Хатусу и Амеротке го последваха.

— Наредете колесниците да останат на място! — заповяда везирът. — Доведете нубийците. Да тръгнат веднага и възможно най-безшумно. Никой не бива да се измъкне.

Офицерите тихо инструктираха войниците си.

Всички започнаха бавно да се придвижват в бойна редица. Ескадронът с колесниците беше изтеглен по фланговете, за да отреже пътя на бегълците. Сененмут беше убеден, че има само един изход, през който крадците могат да се опитат да избягат — ако се покатерят по склоновете.

Амеротке вървеше в третата редица. Носеше бронзов шлем и беше взел сабя и щит. Шуфой също пожела да дойде, но Амеротке не се съгласи. Някъде в тъмнината се чу ръмжене на лъв, последван от острия писък на хиена.

— Не е ли странно как зверовете надушват пира още преди да е започнал — възкликна Сененмут.

Съдията стисна щита си по-здраво. Пълната луна се показа иззад облаците и окъпа пътя към долината в сребърна светлина. Скалите от двете страни на входа сега се виждаха съвсем ясно. Войниците вървяха все по-бързо, за да затворят капана. Колесниците останаха в тила. Щяха да се приближат едва когато сблъсъкът започнеше. Един съгледвач дотича обратно. Раздадоха се заповеди и войниците спряха.

От долината изскочи камила, чийто ездач удряше с все сила хълбоците й с камшик. Зад скалите се показаха няколко тъмни сенки. Хвърлиха мрежа. Камилата беше уловена и издърпана настрани. Дори от мястото си Амеротке можеше да познае какво се случва: щяха да издърпат камилата и да запушат здраво устата й, а с ездача й щяха да се справят мигновено. Чу се тих вик и движещите се сенки изчезнаха. Един от съгледвачите се качи на камилата, извика подобно на мъжа, когото току-що бяха убили, обърна се към долината и направи знак, че всичко е наред. Амеротке си пое рязко дъх. Ловецът на крокодили и шайката му едва ли бяха далеч. Всички погледи бяха вперени в изхода на долината.

Най-накрая бандата разбойници се появи: първо камилите, следвани от каруците и онези, които се промъкваха зад тях пеша. Не носеха светлини, движеха се безшумно: вероятно копитата на животните и колелата на каруците бяха увити с парцали или слама. Изглежда, въобще не подозираха за войската, която ги очакваше, загрижени повече да се отдалечат възможно най-много от Долината на царете. В нощта изсвири тръба, последвана от грохота на колела: една колесница, в която стоеше войник с фенер, изтрополи пред застаналите в очакване нубийци и се насочи към разбойниците. Амеротке чу тревожните им викове. Едни се разтичаха наляво, други — надясно и едва тогава осъзнаха капана, в който бяха попаднали. След краткото им стъписване профуча стрела. Това беше отговорът на разбойниците.

Чуха се заповеди и нубийците тръгнаха напред с тропот. Отначало на Амеротке не му беше лесно. Спъваше се, хлъзгаше се. Редиците се хвърлиха в открито нападение. Първата група войници обградиха разбойниците и още преди да се включат останалите им другари, битката беше приключила. Ездачите бяха свалени от камилите, каруците — заловени. Някои от разбойниците продължаваха да се съпротивяват, но останалите свалиха оръжие. Амеротке си проправи път към кръга, в който се развиваше действието. Две камили лежаха паднали и ритаха с крака. Долината беше осеяна тук-там с трупове на разбойници. Живите бяха принудени да коленичат, а ръцете им бяха вързани над главата. Личните телохранители на царицата разтовариха ограбените съкровища, подредиха ги внимателно до каруците и ги покриха със специално донесени платнища със знака на Анубис. Сененмут крачеше наоколо със свален шлем и издаваше заповеди. Бавно, но необратимо сцената се преобрази. Нубийските войници образуваха огромен кръг, запалиха фенери и ги окачиха на дълги прътове, забити в земята. Натрупаха мъртвите бандити на купчина. Амеротке видя лицето на един от тях. Беше сигурен, че е разказвачът, когото бе зърнал в гостилницата при срещата си с Белет.

Сененмут се приближи до пленниците. Мина покрай всеки от тях, като сваляше тюрбаните и маските им. Амеротке го последва.

— Прав беше — каза везирът, сочейки един от пленниците, който имаше грозен белег на мястото на някогашния си нос. — Събирани са от „носорозите“. Останалите изглеждат като професионални разбойници…

Някои молеха за милост, други просто стояха на колене с наведена глава. Амеротке ги оглеждаше внимателно. Спря се пред един от тях: лицето му беше слабо, с леко прегърбен нос и арогантен поглед. Съдията хвана робата на мъжа откъм врата и я съдра. Отдолу напипа скрита дреха от неравна крокодилска кожа.