Пол Дохърти: Жертвите на Анубис

— Ами ако някой е наблюдавал долината? Някой, който е бил предупреден, че Хатусу ще ходи там, за да извади саркофага на Бения? Някой, който е добър следотърсач, достатъчно умен да открие входа и да избегне заложените капани?

— Значи затова толкова са бързали да вземат Белет — извика Шуфой. — Той познава онези ключалки. Отвлякоха го вчера, следователно грабежът трябва да е планиран за тази нощ. Но кой? Кой ще го извърши?

Мислите на Амеротке препускаха бясно.

— Как кой! Митанийците. Всъщност това е истинската причина да искат саркофага на Бения.

— Но те не биха омърсили ръцете си с такава презряна работа — каза недоверчиво Шуфой.

— Да — съгласи се Амеротке, — но биха използвали други за такова престъпление. Точно за това е говорел тайнственият посетител на Белет при Сборището на хиените: опасно място, на което няма да има пазачи. Сега кажи ми Шуфой кой би могъл да организира група разбойници за такова опасно начинание? Кого срещна последно, който изгаряше от желание да ни помогне за Уени? Кой ни увери най-тържествено, че ще напусне Тива възможно най-бързо?

— Ловецът на крокодили!

Амеротке сграбчи ръката на Шуфой.

— Името добре му приляга! Не е напуснал реката, просто ловува по-надълбоко!

Шест ескадрона от елитния полк на Озирис се разгънаха в широка бойна линия и се спуснаха през пустинята. Нощният въздух беше изпълнен с тропот на копита и трещене на колела. Във всяка колесница имаше по един водач и един стрелец. Зад фланга на колесниците идеха полковете на нубийските наемници. Амеротке погледна надясно. Хатусу, в пълно бойно снаряжение, стоеше изправена в съседната колесница. Отляво препускаше Сененмут, а някъде назад беше и Шуфой.

Бяха тръгнали към Долината на царете по обиколен път, откъм северозападната част на Некропола. Най-накрая първите колесници спряха. Сененмут и капитаните слязоха. Извадиха различни карти и на светлината на фенерите везирът разпореди как да бъдат разположени силите.

— Ще образуваме подкова — каза той — като всеки от краищата й ще стига до входа на долината.

Хатусу, която носеше двойната корона на Египет, я свали и я подаде на един от личните си телохранители. На светлината на фенерите лицето й изглеждаше по-слабо и твърдо. Беше обхваната от такава ярост, че хапеше до кръв долната си устна.

В далечината се чу изсвирване. Един от капитаните извика и Амеротке погледна нагоре. Хрътките на фараона — четирима пустинници, които служеха като съгледвачи в египетската армия, безшумно се заизкачваха напред. Носеха малки рогови лъкове и колчани със стрели. След известно време трима от тях се върнаха назад и коленичиха пред Сененмут.

— Е? — попита ги той.

Водачът вдигна глава.

— Не можем да бъдем напълно сигурни…

— Какво! — извика Хатусу. — Заповедите бяха пределно ясни!

Главите на съгледвачите се опряха в земята. Сененмут хвана Хатусу за ръката и нежно я отведе настрана, където започна да й шепне нещо. Амеротке предполагаше какво. Царицата не биваше да показва лицето си. Самото й присъствие, всяка дума, която произнасяше, ужасяваше хора като съгледвачите, които смятаха за кощунство дори и да я погледнат. Везирът надделя. Хатусу се отдалечи в тъмнината, съпроводена от телохранителите, а Сененмут се върна при съгледвачите.

— Божествената каза, че до края на живота си ще ядете от най-мекия хляб, ще дъвчете най-крехкото месо и ще пиете най-сладкото вино. Децата ви ще благославят паметта ви, защото царицата обърна лице към вас и ви се усмихна…

Съгледвачите вдигнаха глава с блеснали очи при мисълта за такъв разкош.

— Господарю, не навлязохме дълбоко в долината — отговори водачът им. — Но сме сигурни, че малко преди стъмване в долината е влязъл голям отряд. Открихме едно камилско изпражнение, което беше все още топло.

Амеротке сдържа дъха си при следващия въпрос.

— Тръгнали ли са си?

— Не, господарю, по всичко личи, че все още са там.

— Къде е четвъртият ви човек? — попита Сененмут.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— Бяха оставили един на пост.

— Значи със сигурност са там — заяви Амеротке.

Мъжът сви рамене.

— В тъмното не можахме да видим кой е. Нахвърлихме се върху него още преди да разбере какво става.

— А как беше облечен? — попита Амеротке. — Лицето и главата му бяха ли покрити като на пустинните скитници?

Съгледвачът разтвори ръце.