Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— А мен? — попита Амеротке.

— Менсу и Хунро настояваха да бъдете премахнат.

— Знаеха ли, че ти си убиецът? — попита Амеротке.

— Не, получавах заповедите директно от Уанеф. Господарю, трябва да благодарите на боговете. Това беше единственият ми пропуск. Само за няколко сантиметра. Бяхте много смел. Спасихте живота ми насред Червените земи. Казах на Уанеф, че няма да повторя опита си.

— А защо си признаваш? — попита Амеротке. — Наистина ли вярваше, че митанийците ще предадат баща ти и брат ти?

— О, да, вярвах им. Но явно всичко е мръсотия и злини…

— Смърт! — раздра тишината гласът на Хатусу. Съедини ръце върху гърдите си в позата, в която фараонът произнася присъди. Амеротке и Сененмут паднаха на колене. Мареб остана седнал, загледан в бялата стена, унесен в собствените си болезнени мисли. — Ти ще умреш! — обяви Хатусу. — Ти си посегнал на моя върховен съдия, завел си го насред Червените земи, за да го оставиш там. Ето я присъдата ми: ще те заведат там сам. Ще бъдеш погребан жив точно на мястото, където си се опитал да убиеш моя съдия. Амеротке, ти лично ще се погрижиш присъдата да бъде изпълнена!

Мареб протегна ръце, а от гърлото му излезе странен, задавен звук. Съдията погледна бързо към вестителя — дали не беше взел някаква отрова?

— Божествена — каза Амеротке, без да вдига глава, — Мареб е царски вестител. Бил е принуден да извърши престъпленията си. Не е като Уени, не е продал Египет за злато и сребро, а заради плътта и кръвта на собственото си семейство…

— Нима се застъпваш за човека, който едва не те уби?

— Само за начина, по който ще умре… — Амеротке погледна настрани към Сененмут. Надяваше се везирът да го подкрепи.

— Добре! — думата изплющя като бич. — Нека волята на фараона бъде изпълнена! Да бъде убит веднага!

Амеротке излезе от стаята с поклони. Чу Сененмут да вика. Вратата на преддверието се затвори след него. Мареб беше заобиколен от царските телохранители. Моментално вързаха ръцете му. Сененмут излезе и без да обръща внимание на Амеротке, размени тихо няколко думи с началника на стражата. Съдията се надяваше, че везирът ще го извика обратно в залата, но Сененмут вдигна ръка.

— Чу волята на фараона. Трябва лично да се погрижиш присъдата да бъде изпълнена.

Стражите отведоха овързания Мареб до един заден двор. Амеротке чу някакъв звук и погледна през рамо. Шуфой го бе последвал. Дребното човече гледаше втренчено с отворена уста.

— Мареб! — възкликна той. — Новината вече обиколи целия дворец! — вързаха вестителя към един пилон. Стрелците заеха позиции срещу осъдения. — Нима ще го убият? — попита Шуфой, като се приближи и вплете пръсти в ръката на Амеротке.

— Така е по-добре — отвърна съдията. — Ако беше станало, както искаше фараонът, щяха да го заровят сред Червените земи…

Мареб извика името на Амеротке.

— Можете да не му обръщате внимание — каза капитанът на стрелците. — Заповедите на господаря Сененмут бяха повече от ясни, той трябва да умре до един час.

Съдията се приближи до пилона.

— Какво искаш? — попита Амеротке. — Няма да има повече милост.

— А може ли… — облиза устни Мареб, — може ли за последен път да усетя вкуса на вино в устата си?

Амеротке вдигна ръка и извика. Един войник донесе глинена кана и плитка назъбена чаша. Съдията напълни чашата и подаде на вестителя да отпие. Мареб запоглъща жадно виното, после издиша и погледна към небето:

— Ще кажете ли една молитва за мен, господарю? — в очите му се появи молба. — Моля само за една последна милост…

— Тялото ти ще бъде погребано, както подобава — отговори Амеротке. — Отмъщението на божествената Хатусу не стига отвъд гроба.

— Благодаря — засмя се Мареб неочаквано. — Странен човек сте, господарю, проявявате милост към човек, който искаше да ви убие… Но за друго ви повиках. Сега ще ви кажа още нещо. Нали знаете Улицата на лампите, близо до голямата равнина на Нил? Преди стъмване идете там при един продавач на бутилки. Имам стая на горния етаж. На търговеца му се плаща много добре. В моята стая под леглото ще откриете дупка в стената. Вътре са скрити стрелите и тръбичките. Има и един свитък папирус. На везира може да му е интересно да го види…

— Защо? — попита Амеротке рязко.

— Просто идете, господарю. Има и още нещо… — Мареб прочисти гърлото си и погледна жадно чашата. Амеротке я напълни отново, вдигна я до устните му, без да обръща внимание на виковете на капитана на охраната. — Митанийците искат саркофага на Бения, но не за да се уверят, че е починала от естествена смърт, а заради нещо друго. Всички знаем колко старателно Хатусу изтъква божествения си произход, нали? — Амеротке кимна. Хатусу отдаваше голямо значение на вече приетата история, че е била зачената в утробата на майка си чрез намеса от боговете. — Кажете на славния ни фараон — продължи Мареб с усмивка, — че Бения пишеше хроника на двора, описваше всички клюки и слухове. Хатусу може да вярва, че е дъщеря на Тутмос, но според Бения Тутмос е бил импотентен! — вестителят се засмя и отхвърли глава назад с поглед към небето. — Кажете на царицата внимателно да провери саркофага, особено вътрешните стени, за скрити чекмеджета или кухини. Бения беше погребана с хрониките й, затова митанийците искат да си я получат обратно! Това обаче не е всичко — добави Мареб. — Двамата с Уени не бяхме единствените злосторници в Тива. Помислете, Амеротке, добре си помислете върху това, което сте научили! Планирани са и други злини — поклати глава Мареб, — макар че аз не знам почти нищо за това. Идете до Улицата на лампите и намерете списъка ми… — усмихна се. — За останалото нямам какво да кажа. Сега ме чака дълъг път…