Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Но това би довело до нови военни действия — извика Мареб.

— Мислиш ли? — попита Амеротке. — Дори и да бъдем заподозрени, с какво митанийците ще докажат, че сме отговорни за смъртта им? Мирът, така или иначе, ще бъде подписан.

— А Снерфу? — обади се Сененмут. — Вратата на стаята му беше заключена, а прозорците бяха затворени…

— Не, господарю Сененмут — каза Амеротке и вдигна ръка. — Спомняш ли си как намерихме тялото на Снерфу? Наложи се да разбием вратата. Аз бях там, а също и нашият вестител, който веднага отиде до прозореца и каза, че капаците били залостени. Но те са били просто притворени. Той ни е излъгал. Каза ни, че били залостени, подведе ни. Освен това спомняш ли си как Мареб остана облегнат на прозореца? Избърсал е от перваза и от пода всякакви следи от ръце или крака. Покатерил си се по покрива, нали? — попита Амеротке. — Капаците на прозореца са били отворени, ти просто си влязъл, убил си Снерфу и си излязъл, затваряйки капаците след себе си. Когато разбихме вратата, ти ни накара да повярваме, че са залостени, а после се облегна там, за да премахнеш следите от проникването си. Огледах стаята на Снерфу. За един атлетичен мъж не би било трудно да се придвижи по плоския покрив, да се вмъкне през прозореца и да причини същата смърт, която сполетя и останалите. Убийството на Хунро и Менсу е било също толкова просто. Те не са харесвали приятелката ти Уанеф и са отишли да се посъветват. Мислели са, че като са двама, са в безопасност. Отишли са до езерото и са седнали на пейката. Ти си ги проследил: и двамата са умрели почти мигновено. Махнал си стрелите и си бутнал двете тела във водата… — Амеротке стана. — Какво ще кажеш, Мареб? Можем да те закараме в Дома на смъртта и да те измъчваме. Можем дори да преговаряме с митанийците, но се съмнявам, че ще те защитят. Знаеш, че ще претърсим вещите ти. Може би ще открием същите неща, които сам беше скрил в стаята на Уени…

Мареб беше овладял треперенето си. Седеше с ръце на коленете и сведен поглед.

— Някога бях щастлив — каза той и вдигна глава. — Майка ми, баща ми, брат ми и аз. Всички много се гордееха с мен, че съм приет в Дома на вестителите. Бях щастлив… Прав сте за Уени, винаги съм подозирал, че има нещо общо със смъртта на Хордет. Започнах да го следя. Знаете ли, той ходеше в храма на Бес и се наслаждаваше на трупа. Най-накрая открих истината, но реших да не бързам. Можеше да почака. Доброто вино излиза, когато изчакваш гроздето да узрее. Отидох с Уени по Пътя на Хор до митанийското царство. Дори и слепец би забелязал, че Уени е предател и продажник. Вземаше подкупи. Мислех си, че това е най-добрият начин да го премахна: екзекуцията на един предател носи голямо удовлетворение — усмихна се той. — После почина Тутмос и в Тива настъпи хаос. Митанийците започнаха атаката в Синай. Баща ми и брат ми служеха в полка на Озирис. Отидоха на север, но не се върнаха. Отначало ни казаха, че са били убити — погледна злобно към Сененмут. — Войната свърши и Тушрата поиска мир. Аз бях изпратен да посрещна митанийските пратеници. Двамата с Уени ги чакахме при първия оазис по Пътя на Хор. Останахме там две нощи, а после пристигна и Уанеф. Една вечер тя прати да ме повикат. Когато влязох в шатрата й, видях баща ми и брат ми вързани и със запушена уста. Дадоха ми да избирам: или да се съглася да работя за Митани, или баща ми и брат ми ще прекарат остатъка от живота си в мините като роби. Бях ужасен. Навред ме заобикаляше предателство. Уени, убиецът на приятеля ми, не се интересуваше дали баща ми и брат ми са живи или умрели…

— Трябваше да ни кажеш… — намеси се Сененмут.

— Така ли? И какво щяхте да направите? Нима митанийците щяха да си признаят? — засмя се Мареб. — Когато се разположиха в Оазиса на палмите, Уанеф ми донесе един пръст, отрязан от ръката на баща ми. Каза, че не съм реагирал достатъчно бързо. Съгласих се да правя каквото ми кажат — вдигна глава и пое дълбоко дъх. — Майка ми беше починала, а Уени беше зает да брои среброто си. Станах говорител на волята на Уанеф. Искаха Славата на Анубис и ръкописа на Синухе, наредиха ми да подготвя храма на Анубис за пристигането на митанийците. Прегледах всяка ниша и камъче: проучих къде се намира свещеният аметист, къде — свещената глутница, къде — градинските павилиони. Вслушах се в дърдоренето на прислугата в храма. Разбрах, че Немрат е похотлив и изгаря от желание по Ита. Останалото беше много просто. С Уени се срещахме тайно. Дадох му ножовете и му обясних какво трябва да се направи. Уанеф ми даде картуш с личния печат на Тушрата. Примамих Синухе и го убих. Съжалявам за хесетката. Митанийците ми бяха дали тръбичката и комплект отровни стрели. Трябваше да разбера колко бързо настъпва смъртта. Останалото е точно така, както го разказахте. Хареса ми да убия Уени — замълча за момент. — Колко ли е викал? Надявам се, че отмъстих духа на Хордет. Колкото до митанийците — последва горчива усмивка, — тях бих искал да ги убия всичките…