Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Сега разбирам защо толкова хора са искали да купят това… — промърмори той на себе си.

После остави ръкописа и се залови пак с писане. След известно време Шуфой се качи по стълбите към покрива. Имаше покрусен вид. Не беше успял да изпълни заръките на господаря си.

— Не можах да открия Пренхое и Асурал — подхвана жаловито той, — но казах какво да им предадат. Отидох в храма на Анубис и внимателно подпитах слугите туй-онуй. Разговарях и с жреца, когото Немрат е сменил след дневното бдение. Каза, че било възможно, но малко вероятно някой да се е вмъкнал в параклиса. Не мислел, че е станало така. Същото се отнасяло и за възможността Уени да се е бил скрил в някоя от нишите. Едва ли Немрат е нямало да го усети, все е щял да долови я дишането, я по мръдването му…

Амеротке се отпусна на стола си.

— Същото си помислих и аз. Значи Уанеф лъже!

— Видях я с другите двама в храма — съобщи Шуфой. — Хунро и Менсу са начумерени както обикновено, но тя изглеждаше като котка, която току-що е уловила мишка. Спря ме и ме заговори — мен, слугата, безносия, джуджето! Попита как си, и рече, че на идване към Тива минали покрай останките на някаква колесница, а малко по-нататък имало хълм с обгорени храсти… За какво ми говореше?

— Няма значение — Амеротке сложи пръсти върху устните на дребосъка, защото чу леките стъпки на Норфрет по стълбите.

— Нещо тайно ли си говорите? — тя наведе глава предизвикателно и погледна съпруга си. — Извинете, че ви прекъснах… — в гласа й прозвуча нотка на обида. — Просто дойдох тук да ти кажа за съобщението, което ти изпратих…

— Какво съобщение? — попита Амеротке.

— Опитах се да му кажа — оправда се Шуфой, — но както обикновено великият съдия беше прекалено зает, за да ме изслуша…

— Кажи ми сега!

— Става въпрос за убийството на жреца, който е пазел Славата на Анубис — Норфрет се приближи и седна до Шуфой. — Ти каза, че вратата е била заключена, а ключът си е бил на врата на жертвата, нали? — Амеротке кимна и съпругата му продължи, като потупа синята връв около врата си: — Вчера взех един ключ отдолу, мислейки, че е ключът за ковчежето в спалнята ни. Бях сигурна, че е това е ключът, защото съм го използвала неведнъж и дваж. Само че този път бях взела друг ключ. Много бях ядосана. Наложи се да се върна долу и да го сменя… — Амеротке я гледаше озадачен. Тя се засмя: — Същото е и в твоя случай. Откъде да знаем, че ключът, който е висял на гърдите на Немрат, е бил същият, с който се е отваряла вратата към светилището?

— Защото онзи ключ е специално изработен и единствен — все още озадачен отвърна Амеротке. — Не може да се направи копие…

— Не, не — едва сдържаше вълнението си Норфрет. — Не казвам, че е бил копие на оригиналния ключ, а само че е изглеждал като него. Защото металът, дръжката и формата на ключа могат да се повторят, но не и зъбците в края… Проверявал ли е някой дали ключът на врата на Немрат пасва на ключалката?

Амеротке пое рязко въздух.

— Не, никой не се е сетил да проверява… Значи според теб някой се е промъкнал в параклиса, убил е Немрат, взел е свещения аметист, сложил е друг ключ на връвчицата около врата му и си е тръгнал, като е заключил вратата след себе си? — и си отговори сам: — Възможно е, но това прави жреца едновременно жертва и съучастник на престъплението, защото излиза, че Немрат сам е отворил вратата на убиеца си…

— Точно така, господарю, точно така! — извика Шуфой. — Спомнете си какво каза Ловецът на крокодили за Немрат: дебел и сладострастен, добър познайник на всички Домове на удоволствията, любител на нежната женска плът…

— Ита? — възкликна Амеротке. Поклати глава: — Лекарят се закле, че няма следи Немрат да е имал полово сношение, преди да го убият…

— Не е задължително да му е позволила да я докосне… — обади се развълнувано Норфрет.

— Ами копието на ключа? — Амеротке се разпали.

— Много е лесно — обясни Шуфой. — Отиваш при някой ковач на сребро или бронз, показваш му рисунка и…

— Да, разбира се! — извика съдията и скочи на крака. Хвана Норфрет за рамената и я целуна страстно. — Ако някога се отвори още едно място за съдия в Тива…

— Не, благодаря — погледна го Норфрет със сериозни очи. — Не искам да пътувам в счупена колесница през самотната пустиня. Ще науча истината, драги ми съпруже! Рано или късно… — и излезе.

Амеротке затегна каишките на сандалите си.

— Хайде, Шуфой, да тръгваме! Вече знаем как е бил убит Немрат и откраднат аметистът. Трябва само да го докажем. Митанийците ще подпишат мира и ще си отидат. Не бива да позволяваме Славата на Анубис да си отиде с тях.