Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Писарят нямаше нужда от подкана. Искаше да се махне час по-скоро от тази къща, осеяна с трупове. Шуфой изчака, докато приятелят му излезе, а после претърси мястото от горе до долу. Не откри нищо, освен едно малко ковчеже под леглото. Издърпа го и вътре намери привързани с панделка писма между Белет и Сели и един опърпан жълтеникав свитък. Дребосъкът разви внимателно свитъка — беше част от молитва, написана от бащата на Белет, Лахет. Първите няколко стиха се отличаваха с красив стил и обработен калиграфски почерк, но продължението издаваше полуграмотен и грубоват автор. Сякаш двама различни мъже бяха писали върху този папирус:

Молитвата продължаваше с възхвали за Озирис, но всъщност истинската й цел беше хитроумно да изтъкне онова, което Лахет бе постигнал през живота си. Шуфой въздъхна, пусна я обратно в ковчежето и го избута под леглото. Огледа се. В единия ъгъл върху красива маса от акациево дърво стоеше статуя на Анубис. Джуджето се приближи до нея и затвори очи. Отправи мислена молитва към бога да закриля приятелите му. Стана и отвори очи.

Какъв ли обир бяха планирали похитителите на Белет и Сели?

Амеротке седеше на покрива на къщата си. След като изнесоха саркофага на Бения от гробницата на Тутмос, хората на Хатусу се върнаха в Тива в ранния следобед. Съдията се извини на царицата и Сененмут, че трябва да види семейството си, и пое към дома си. Митанийската делегация току-що бе пристигнала, така че преговорите едва ли щяха да бъдат подновени преди следващото утро. Освен това съдията беше обсебен от онова, което бе видял в царската гробница, и гореше от нетърпение да научи повече, да събере информация, да провери догадките и подозренията си…

Пред дома му го чакаше Шуфой. Още от пръв поглед Амеротке разбра, че се е случило нещо.

— Не искам да безпокоя господарката Норфрет — прошепна джуджето, — но Белет и Сели са били отвлечени. Слугинята им е била убита и погребана в градината. А нас с Пренхое ни нападнаха…

Амеротке го хвана за ръката и го отведе надолу по пътя към града. След като се отдалечиха, го накара да седне под едно тамариндово дърво, успокои го и го помоли да му разкаже какво точно се е случило в къщата на Белет. Когато Шуфой свърши разказа си, съдията го потупа по ръката и рече:

— Отлично сте се справили! Очевидно е, че Белет е бил отвлечен заради способностите му на ключар. Сели е взета като гаранция, че той ще мълчи. Не можем да предположим къде са ги отвели, но трябва да открием къде се готвят да нападнат! И кога! Само тогава ще успеем да спасим приятелите ти… — съзрял тревогата по лицето на дребосъка, съдията добави: — Разбирам безпокойството ти, но трябва да приемеш, че е твърде възможно никога повече да не видиш Белет и Сели. Засега нищо не можем да направим. Благодаря ти, че ме изчака тук. Щом влезем в къщата, не бива да споменаваме и дума за това. Норфрет не бива да научи…

Съпругата и синовете му се хвърлиха да го целуват и прегръщат, отрупаха го с въпроси, надпреварваха се да му прислужват. Амеротке изпрати Шуфой в храма да проучи някои неща и се оттегли с Норфрет в спалнята. Тя приложи всички женски хитрости и умения, за да научи повече подробности, но Амеротке умело успя да отклони въпросите й. Тя престана да настоява, но съдията знаеше, че това е привидно и че няма току-така да се откаже. Засега обаче тя го остави да си почива и слезе долу да се разправя с управителя на имението по някакви битови въпроси. Момчетата бяха залисани в двора, където дърводелецът им помагаше да си направят малка колесница.

И сега Амеротке, изкъпан и пременен, седеше на покрива и се наслаждаваше на приятния бриз. Хрумна му да запише всичко, което бе научил досега по случаите в храма на Анубис. Придърпа към себе си масичката от бряст, подготви блокче туш и разгъна свитък чист папирус. Толкова се беше залисал, че не усети кога бе притъмняло. Остави перото и извади ръкописа на Синухе от кожената торба. Интересуваха го по-конкретно разказите на Синухе за различните племена, които живееха в джунглите далеч на юг от праговете на Нил. Пътешественика бе роден разказвач с огромни знания. Повечето подобни ръкописи описваха по-скоро измислици, отколкото реални събития, но разказите на Синухе звучаха съвсем истински. Той посочваше и най-малки подробности, а там, където думите не стигаха, прилагаше собственоръчни рисунки. За пореден път Амеротке изчете пасажа за нубийските джуджета, за обичаите им и за начина им на ловуване.