Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Белет се разбуди и надигна глава. Видя мъжете, отвори уста да извика, но тутакси го стиснаха за гърлото.

— Сега слушай — започна нетърпеливо водачът. — Ти и хубавичката ти жена ще дойдете с нас. Ако викаш или се дърпаш, ще оставя булката ти на моите хора да се позабавляват, а после да й резнат гърлото. Съгласен ли си? Ще ти отпуша устата, за да потвърдиш, че правилно си ме разбрал. Но гъкнеш ли, си мъртъв!

Белет закима бурно, а очите му щяха да изскочат от уплаха.

— Къде е Ая? — попита той, когато нападателите отпуснаха хватката около гърлото му.

— Слугинята ли? Тя почина… — отвърна водачът. — При нещастен случай…

— А кучето?

— Какво да ти кажа… Пак нещастен случай.

Сели се задърпа ужасена и понечи да извика, но водачът на групата допря камата си до шията й.

— Хубава е като прасковка — каза той и смигна на Белет, — ама сега имаме друга работа. Първо тихо и кротко ще излезем от къщата…

Белет вече беше напълно буден.

— Познах те — рече той. — Срещнахме се на Сборището на хиените…

— Браво! Трябваше да приемеш деловото ми предложение, а не да ме караш да те измъквам от постелята ти по такъв начин!

— Какво искате от мен? Аз съм само един беден ключар…

— Обличай се! — заповяда водачът. — Ела с нас и ще разбереш.

Двамата пленници бяха издърпани от леглото. Белет и Сели се облякоха набързо и нахлузиха сандалите си. Избутаха ги до градината, а лидерът провери бързо кухнята и склада. Събра в един ленен вързоп малко хляб, плодове и сушено месо, напълни един мях с кладенчова вода и излезе навън. Увери се, че труповете на слугинята и на кучето са заровени, след което отиде в работилницата на Белет, намери сандъчето с инструментите му, изпразни съдържанието му в една торба и се върна при групата.

— Вече можем да вървим — заяви той.

Накараха Белет и Сели да се качат във волската каруца, която ги чакаше отвън на улицата, после вързаха ръцете им и запушиха устата им. Покриха ги с чергилото. Каруцата потегли и скоро беше извън пределите на града.

Кошмарното пътуване продължи още няколко часа. Най-после ужасното подскачане и тракане на каруцата спря, платнището бе вдигнато и парцалите от устата им бяха махнати. Дадоха им малко вода. Белет се огледа. Съмваше се. Намираха се в малък оазис сред пустинята. Измъкнаха ги с ожулени тела и насинени устни. Сели се свлече на колене и черната й коса се разпиля по раменете й. Седеше така приведена и шепнеше молитва. Белет коленичи до нея и погледна към нападателите. Сега към тях се бе присъединил и един висок, добре сложен мъж, чието лице бе скрито зад черен тюрбан. Стояха на известно разстояние от пленниците, но се чуваше как си говорят. Белет разпозна някои от гласовете: бяха на хора, които познаваше от селото на „носорозите“. От тях не можеше да очаква милост, защото му завиждаха, че бе получил опрощение. Сели вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи, мръсно и насинено.

Водачът на групата се приближи и клекна до тях.

— Погледнете ме! — заповяда той. Двамата са подчиниха. — Знаеш ли къде сме, Белет? В Оазиса на Риах.

Белет затвори очи и простена. Значи бяха насред Червените земи, далеч от пътищата на търговците или керваните със стоки, а наоколо се простираше само горещата негостоприемна пустиня, из която бродеха разбойници и зверове.

Водачът сложи една торба на земята пред Белет и с жест го подкани да я отвори. Белет охлаби връзките й и видя вътре инструментите — своите и на баща си: ключове, пинсети, клещи, отвертки.

— Защо си ги взел от работилницата ми? — попита изненадан той.

В отговор водачът го зашлеви. Изчака Белет да разтърка с ръка насинената си буза и му рече:

— Без въпроси! Тук си, за да изпълняваш! Не мисли за бягство! И сам знаеш, че няма къде да идеш в тая пустош. Сега ще ви нахраним и ще ви оставим да си гукате до здрач. А после… После ще дойдат още хора и ще доведат камили. Ще се върнем в Тива по тъмно. Ще те заведем на място, където ти, Белет, ще свършиш една работа… А ако откажеш — той извади камата си и я притисна о гръдта на Сели, — ще одерем жива твоята любима. Ще правиш ли каквото ти кажем? — Белет затвори очи и кимна. — Добре! — продължи водачът. — Ако всичко мине гладко, ще получиш възнаграждението си и ще те оставим да си идеш! — Белет сведе глава, за да скрие страха си. Отлично знаеше, че когато всичко свършеше, двамата със Сели нямаше да имат време дори да си поемат дъх. Водачът сякаш прочете мислите му и тихо рече: — Животът е рисковано начинание. Имал си своето време, сега идва ред на други. Нямаш друг избор. Това е. Между другото, когато тръгвахме от къщата ти, проверих кухнята. Имаше прясно изпечен хляб и доста храна. Гости ли чакаше?