Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Вървете бавно — предупреди тя. — Не се отдалечавайте от мен. Веднага щом ви кажа, ще спрете. Ако спазвате нарежданията ми, всички ще бъдем в безопасност.

Тръгнаха в колона. Амеротке имаше чувството, че пътува из залите на отвъдното. По стените на коридора имаше рисунки на всевъзможни демони и зверове, на екзотични същества с глава на крокодил и тяло на хипопотам, на хвърчащи маймуни и на пантери с птичи човки. Най-накрая стигнаха вратата в края на коридора. Един от слугите избърза напред. Хатусу му извика да спре, но вече беше прекалено късно. Мъжът беше досами вратата, когато подът под краката му поддаде и той изчезна сред дъжд от пръст и камъни. Амеротке сграбчи фенера и си проправи път напред. Надникна през отвора и хвърли фенера си долу. Светлината му просто потъна в зейналата пропаст. А от слугата нямаше и следа.

— Не може да е оцелял след такова падане — прошепна Хатусу. — Пред всяка врата има тесен мост, а от двете му страни по един ров.

Амеротке взе тоягата и внимателно започна да изпробва пода. Царицата беше права — подобен ров имаше и отдясно на вратата, но в средата беше твърда земя. Той премина до вратата, на чиято рамка бяха поставени свещени печати във формата на глави на чакали. Амеротке ги махна и отвори вратата.

— Нито крачка повече! — извика Хатусу.

Един слуга донесе фенер и светлината му разкри тясна издатина, която рязко свършваше. Всеки крадец, оцелял след ямата отвън, би прекрачил спокойно през вратата и би намерил смъртта си. Встрани Амеротке съзря тясно стълбище и внимателно слезе по него. Останалите го последваха. В подножието му един от слугите се спъна в нещо и се оказа, че от двете страни на стълбите има купчини скелети.

— Работниците — прошепна Сененмут. — Онези, които са завършили входната пещера, сигурно са били екзекутирани тук.

Амеротке огледа скелетите и прецени, че тук са били убити стотици хора.

— Сигурно са били затворени тук — възкликна той. Спря и огледа един от скелетите, но не откри следи от нараняване. — Умрели са от глад — обясни той. — След това е била разчистена пътека малко преди гробницата да бъде запечатана завинаги.

В края на залата Хатусу отново извика да спрат. Двама от слугите минаха напред, като почукваха тавана с тояги. Изтичаха обратно при силното изпукване, което бе последвано от порой от камъни и пръст.

— Инени се е справил много добре — обясни царицата, след като спря да кашля от прахта. — Мисля, че няма повече капани.

Минаха през още една врата, която водеше към дълга галерия с красива украса и рисунки по стените. Стигнаха до преддверието на царската зала и спряха изумени — тук беше пълно с несметни съкровища: изящно изрисувани и украсени ковчежета с инкрустации и златен обков, прекрасно изваяни вази от алабастър, олтари в черно и златно със статуи на различните богове, легла и столове с шлифовани крака, трон от чисто злато, чаши и купи с форма на лотоси, преобърнати колесници, статуи на царя в различни пози и одежди, кушетки, чиито ъгли бяха издялани във формата на лъвски глави и облицовани със сребро…

От двете страни на входа към погребалната зала имаше две огромни статуи на Тутмос. Сененмут счупи печатите и те влязоха. Стените бяха плътно изписани и изрисувани — картините разказваха най-важните моменти от живота на фараона, описваха славните му победи и изобразяваха величието му. Най-голямо място в залата заемаше огромният златен саркофаг, заобиколен от няколко по-малки ковчега и от съдовете за вътрешностите и за мозъка.

— Не размествайте нищо! Нищо не докосвайте. Намерете саркофага на Бения! — изкомандва Хатусу. Не след дълго го намериха — беше инкрустирай със злато и разноцветни скъпоценни камъни, но бе по-малък и по-тесен от този в средата на залата. С помощта на специален ключ Хатусу отключи и отвори капака. Въздъхна доволно: от мумията вътре се разнесоха облаци парфюм. — Поне доказва, че Бения не е била погребана жива — прошепна тя. После нареди да огледат тялото за следи от насилие. Слугите не откриха нищо. — Явно легендите не са били верни! — рече доволно царицата. Взе ветрилото, което носеше в калъф около кръста, и започна да си вее. — Тушрата не може да обвини баща ми за нищо. Можем спокойно да му върнем любимата сестра… Запечатайте саркофага.

През това време Амеротке беше привлечен от рисунките по стените. Приближи се до тях с фенер в ръка и започна да ги изучава. Сцените с бойните победи и военните триумфи на фараона в единия край отстъпваха място на сцени от семейния му живот. На една от рисунките Тутмос държеше на коленете си малко момиче, а йероглифите отдолу образуваха името на Хатусу. Откри подобна рисунка и на себе си като момче. Имаше и други сцени: Тутмос, който награждава войници за подвизите им. Цяла серия от рисунки описваше щедростта на фараона към писари, учители и лекари. Когато забеляза една сцена, в която Тутмос благославяше пратениците, слугите и вестителите си, Амеротке се спря изумен и едва сдържа възклицанието си. Имаше дълга колона от малки фигури, всяка с името си, изписано под нея, а две от тях се държаха за ръка. Амеротке я огледа внимателно, за да се увери, че не греши, а после отиде до отсрещната стена на гробницата, където Тутмос бе изобразен с двойната корона на Египет и с царското наметало около раменете си в мига, в който приема васалите и съюзниците си. Сред коленичилите пред фараона съдията забеляза малка група от дребните нубийци, които бе видял в лагера на Тушрата. Бяха голи, с изключение на препаската около слабините, в която бяха втъкнати оръжията им. Амеротке се вгледа внимателно в тези оръжия и едвам сдържа възклицанието си. Изведнъж пред очите му преминаха всички картини: отровената хесетка в павилиона, убитият в леглото му Снерфу, преследваният от кучетата Уени…