Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Мареб склони и двамата бързо се запътиха натам. Сега вече тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Вестителят се спъна и падна. Изправи се с болезнено накуцване и изруга под нос. Амеротке му помогна да се изкачат до хълма. Мястото беше подходящо. Преминаха с усилие през гъстите храсти, които ги изподраха и разкъсаха дрехите им, и се заеха да подготвят защитата си срещу нощните набези.

Събраха подпалки и сухи храсти и с помощта на кремъка и тетивата на лъка успяха да изкарат искра и да запалят огън. Отрязаха още дърва и стъбла и ги струпаха в кръг. Откъм мястото на изоставената колесница ечаха смразяващи кръвта звуци.

— Два прекрасни коня — прошепна Амеротке, от правил поглед в мрака.

— Нямахме избор, господарю — каза Мареб и протегна ръце към огъня. — Хатор беше отровен, а Изида куцаше. За тях беше по-добре да умрат бързо, отколкото да бъдат разкъсани от лешоядите и хиените…

— Кога, мислиш, са дали отрова на Хатор? — попита Амеротке.

— Вероятно малко преди да тръгнем. Колко добре са планирали всичко: самотна колесница насред нощната пустиня…

В тъмнината някъде по-наблизо се чу гърленото ръмжене на лъв. Амеротке скочи на крака. Забеляза няколко черни сенки, които се движеха зад храстите, а отблясъците на огъня от време на време се отразяваха в чифт кехлибарени очи.

Мареб постави една стрела в лъка си.

— Чакай! Дай ми лъка! — съдията протегна ръка.

Мареб му го подаде. Амеротке откъсна парче от наметалото си и направи импровизирана факла на върха на стрелата. Запали я от огъня и после я пусна в тъмнината. Стрелата удари о каменистата земя и от нея се разхвърчаха искри. За момент се оформи светъл кръг. Амеротке изстена — отвъд храстите имаше доста повече сенки, отколкото беше очаквал, а една от тях се промъкваше напред. Съдията дръпна Мареб назад, запали още една стрела и я пусна. Огромната лъвица изрева ядосано и се отдалечи по просеката между трънаците.

Вестителят не остана по-назад: сграбчи едно копие, извика някакво проклятие срещу тъмнината и с все сила го запрати по дебнещите фигури. Ситуацията ставаше все по-безнадеждна. Воят на хиените изпълваше мрака от всички страни. Амеротке бързо запали още един огън. Един по-млад лъв направи опит да стигне до мъжете и се отдръпна едва когато съдията хвърли по него пламтящ клон. В това време Мареб се завъртя рязко от звука, който чу зад себе си. На светлината на огъня успя да различи острата челюст и дългия врат на нападаща хиена. Прогони хищника с ругатни и викове и се обърна към съдията, който разжаряваше огъня с надеждата, че подпалките ще им стигнат до настъпването на утрото. Но дотогава щяха да минат дълги часове, а хищниците ставаха все по-самоуверени и дръзки. В момента имаха три малки огъня, но всеки път, когато им се наложеше да ги подклаждат, трябваше да напускат светлия кръг. Амеротке не можеше да прецени колко близо бяха нападателите им. Тогава му хрумна друго — прерови кожената торба, в която беше храната им, и грабна малкия съд с масло. Накъса цялото си наметало на тънки ивици, уви ги около остриетата на стрелите в колчана, а после започна да ги пали една по една и да ги изстрелва към сухия прещип. Отначало си помисли, че не става нищо, но после усети дима и видя пламъците, които обхващаха земята около тях.

— Ще запалим всичкия прещип — обясни той на подплашения Мареб. — Това е единственият ни шанс. Иначе рано или късно огънят ни ще изгасне.

Оформиха малък вътрешен кръг, защитен с камъни и пясък, и после затвориха обръча на огъня около себе си. Сезонът беше сух и съвсем скоро огънят се разгоря, подсилван от нощния вятър. Димът ту идваше към тях и щипеше очите им, ту се насочваше навън към пустинята. Пламъците осветяваха и зверовете от другата страна и тогава сърцето на Амеротке се свиваше от страх. Не ставаше въпрос само за два-три лъва и няколко хиени, а за десетки хищници. Явно ловуването на митанийците при продължителния им престой в оазиса бе довело до намаляване на дивеча в района и затова хищниците бяха така решителни и настъпателни.

Амеротке се загледа в пламъците. Извика в представите си образа на Норфрет, децата и Шуфой, на Пренхое и Асурал, на всички близки и приятели, с които бе прекарвал хубави мигове в живота си. Дали някога щеше да ги види пак? Мислено благодари на Маат за ясната нощ и за огъня, който ги пазеше. Тихо се закле, че ако оцелее и се върне в Тива, ще направи щедро жертвоприношение на богинята. Мареб коленичи до него. Съдията не можеше да разбере дали зъбите му тракат от студ или от страх. И двамата обърнаха взор на изток в отчаяно желание да видят изгряващото слънце, защото пламъците бавно, но осезаемо се смаляваха и отстъпваха място на гъст черен дим.