Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Няма животно, което да не се страхува от огъня — заяви Амеротке. — Дори и най-гладните не биха минали през горяща земя. Но угаснат ли пламъците, с нас е свършено.

Продължиха да чакат, опрели гръб един о друг. В един миг на съдията му се стори, че на изток небето е станало малко по-светло. Да, наистина, хоризонтът леко розовееше от първите зари на утрото. Никога досега Амеротке не се бе чувствал толкова щастлив при съмване. Храстите вече тлееха, но надеждата даде нови сили на изтерзаните мъже. Вятърът постепенно утихна с появата на първите бледи слънчеви лъчи. Мареб благодарствено допря чело о земята, а Амеротке внимателно се приближи до угасващия огън. Огледа се и гърлото му пресъхна. Опасността съвсем не бе отминала. Нападателите се бяха оттеглили на разстояние и търпеливо изчакваха догарянето на трънаците. Съдията се наведе и докосна земята — все още беше много гореща. Това щеше да задържи зверовете още известно време. Погледна през рамо към Мареб. Вестителят напрегнато се взираше към хоризонта:

— Мисля, че… Това там… — извика възбудено той. Амеротке изтича при него и проследи погледа му. От горещината вече имаше мараня. Тъкмо реши, че вестителят е видял мираж, когато съзря да проблясва оръжие. — Това е боен ескадрон! — изкрещя Мареб. — Видяхте ли го? — обърна се и хвана ръката на Амеротке. — Слава на Ра, видели са пушека! Спасени сме!

Амеротке се беше излегнал в прохладната градина на царския дворец. Отпиваше от чашата вино в ръката си и се оглеждаше доволно. От едната му страна седеше Сененмут, а от другата — божествената Хатусу.

— Доста по-различно място за почивка от снощи, а? — пошегува се везирът и хвърли бърз поглед на Хатусу. Тази вечер настроението й беше различно. Изглеждаше възможно най-царствена, с бяла ленена роба, златни сандали, извезани със сребро, и наметка, обшита с драгоценни камъни. Косата й беше вързана с лента във формата на змия с раззината уста. Лицето й беше изкусно гримирало, а пръстите и китките й — покрити с пръстени.

Бойният ескадрон, който ги бе спасил, придружи Амеротке и Мареб до града. По заповед на Хатусу съдията незабавно трябваше да се яви в Дома на милион години. Слугите в двореца се погрижиха за всичко, от което Амеротке се нуждаеше след кошмарната нощ на открито. Изкъпаха го, масажираха тялото му, намазаха го с целебни мехлеми и ароматни мазила. Облякоха го в чисти дрехи, а царицата му връчи малък златен картуш, инкрустирай с перли — като личен подарък. Но веднага щом слугите излязоха и вратата се затвори след тях, Хатусу свали маската си и под нея се показа лице, изкривено от ярост. Ходеше напред-назад, риташе мебелите и сипеше ругатни, които Амеротке последно бе чувал във войнишките казарми. Дори си позволи пред съдията да удари Сененмут.

— Трябваше да го предвидиш! Трябваше да изпратиш още колесници! — крещеше тя с почервеняло лице. — Непростима грешка! — погледна гневно и Амеротке: — Можеше да умреш. Тогава каква полза от теб? — едва сдържаше сълзите си. — Можеше да умреш, Амеротке, и тогава какво щях да правя? Кой щеше да ми казва истината? Кой щеше да ме гледа отвисоко и да се мръщи като по-голям брат? На кого щях да се доверявам? — после тропна с крак и цветисто сравни Тушрата с камилско лайно. Отиде до вратата, облегна се на нея и се обърна. — Ще им дам аз един мир! — закани се тя и размаха юмрук, от което последва силно дрънчене на гривни. — Ще изпратя военни ескадрони, хиляди колесници. Ще изгоря Оазиса на палмите. Ще го накарам да ми плати хиляди каруци злато. Да, ще включа и това в споразумението. Ще го унижа! Ще го накарам да дойде и да целува краката ми! Ще го оставя да стои на колене, докато гръбнакът му се прекърши. А онази кучка Уанеф ще изгоря на бавен огън! — Амеротке крадешком извърна глава към Сененмут, който спокойно гледаше как господарката му излива гнева си. Накрая тя се успокои и седна на тапицирания си трон, но продължи още известно време да диша на пресекулки. — И сега какво ще правим?

— Какви доказателства имаме? — делово попита Сененмут.

Амеротке повтори същото, което бе казал и на Мареб. Царицата и везирът го изслушаха.

— Прав си — призна тя, — ако обвиним Тушрата, с какво ще го докажем? Кобилата може да е умряла и от естествена смърт. Не мога да си отмъстя на митанийците, но на онези лъвове ще им дам да разберат как се напада царски пратеник! Ще организирам лов, ще насъскам кучетата срещу тях! Ще ги накарам да почувстват гнева на фараона! — тя стана, приближи се до Амеротке и го целуна. Той се смути и й се поклони. — Знам, че нямаш търпение да видиш съпругата си Норфрет, но се налага още утре с теб, Сененмут и още няколко от доверените ми телохранители да идем в Долината на царете и да извадим саркофага на Бения от гробницата на баща ми. Тушрата иска да му бъде върната любимата му сестра, така че ще си я получи в знак на приятелство. Потегляме тайно призори. Гробницата на баща ми е скрита добре.