Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Вече бяха навътре в откритата пустиня, когато Амеротке забеляза група лъвове, полегнали зад един шубрак. Зверовете все още се протягаха в очакване да настъпи нощта — техният час за ловуване. Мареб подвикна на конете и измърмори нещо под нос.

— Какво има? — попита Амеротке.

— Нещо тракането ми се струва неравномерно…

Амеротке се хвана здраво за рамката — вестителят имаше право, колесницата вибрираше неестествено.

— Не знам дали е от конете — извика Мареб и спря — или от самата колесница…

Слязоха. Вестоносецът клекна до дясното колело и го разгледа внимателно. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Амеротке усети, че хладният вятър го пронизва. Обзе го мрачно предчувствие. Колко ли път им оставаше до ескадрона на египетските колесници? Огледа се наоколо и преглътна с усилие. Далеч назад се движеха фигурите на лъвовете, заинтригувани от двамата мъже. Мареб все още стоеше до колелото:

— Тук няма повреди. Трябва да проверим конете…

Амеротке заобиколи и потупа добичетата по муцуните. Вдигна предния крак на Хатор и опипа за някакви подутини или контузии: нищо. Отиде и до Изида, но и с нея всичко беше наред. Вече тръгваше към колесницата, за да се качи, когато Хатор се дръпна рязко и се вдигна на задни крака. Амеротке отстъпи. Мареб дойде бързо, сграбчи юздата и успокои животното. После се качиха в колесницата и вестителят я подкара. Поддържаше бавен ход и внимателно наблюдаваше конете. Тъкмо се бяха поуспокоили, когато Хатор отново се дръпна рязко и остърга с подкови Изида, която падна на задните си крака. Нещо лошо се случваше с Хатор: животното застина за миг, а после започна неудържимо да трепери.

— Да скачаме! — извика Мареб и издърпа Амеротке от колесницата.

Хатор се строполи с вдигната глава и оголени зъби. Вестителят се промуши и отряза юздите, за да го освободи. Хатор падна настрани и подви крака. Амеротке се опита да изведе Изида настрани, за да не пострада още от конвулсиите на другия кон. Мареб ловко преряза гърлото на Хатор и кръвта на животното бързо образува огромна червена локва. Вестителят безмълвно посочи подутия корем на мъртвия кон.

— Нещастен случай? — попита Амеротке.

Мареб поклати глава.

— Отрова! — и погледна съдията право в очите. — Дано всички богове ни закрилят!

Амеротке се завъртя рязко към Изида — кобилата накуцваше, а от мястото, където Хатор я беше ударил в пристъпа си на паника, бликаше кръв. Мареб хвана поводите и започна да води животното в кръг, като му говореше тихо. Изида беше ранена много лошо и накуцваше толкова силно, че едва ли бе в състояние още дълго да стои на краката си. Мареб погледна съдията — и двамата чудесно разбираха, че нямат друг избор, освен да прережат гърлото и на втория кон. Амеротке извърна глава. Погледна нагоре към мрачното небе и изруга. Над тях кръжаха три едри птици. Лешоядите вече бяха надушили кръвта. Погледна назад към скалистия хълм: лъвовете жадно вдишваха вечерния вятър, който бе разнесъл миризмата на мъртвите коне.

— Не след дълго всички хищници ще се съберат тук — каза Мареб, проследявайки погледа на Амеротке.

Съдията се върна и взе кожения калъф от колесницата.

— Тогава нека се опитаме да се отдалечим възможно най-много от тук.

Тръгнаха пеша. В далечината зад тях лъвовете напуснаха леговището си и поеха бавно към колесницата. Слънцето бе залязло много бързо. Нощта падна като черно наметало. Студеният нощен вятър се засили. Амеротке се опита да си спомни на какво го бяха учили. Пустинята, гореща като врящ казан, сега щеше да стане леденостудена.

— Не можем да вървим непрекъснато — рече той на Мареб. — Храната ни е малко, пък и щом митанийците са отровили конете ни, бих се замислил дали да ям и пия каквото и да е от техния лагер.

— Значи си съгласен, че Хатор беше отровен? — попита вестителят през рамо.

— Да, но не можем да обвиним открито чужденците. До утре сутрин от животните няма да остане и следа, за да можем да докажем умисъл. Ще кажат, че просто конят се е разболял, както често се случва… — Амеротке млъкна. Вятърът довя приглушен рев на диви зверове. Отнякъде долетя и характерният вой на петнистите хиени. — Не, не можем да продължаваме — заговори пак съдията. — Кръвта на конете само ще разпали апетита на хищниците. Освен това в тъмното човекът е уязвим като антилопа. По-добре да отидем ей там — и посочи едно хълмче, обградено с гъсти храсталаци и прещип. — Само огънят може да държи хищниците на разстояние. Имаме кремък, стрели…