Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Амеротке се наведе и притисна чело в земята, после същото направи и Мареб. Съдията изрече наум още една молитва — към богинята Маат — и помоли я да го закриля и да му даде мъдрост.

— Да вървим! — Мареб се изправи. — Чака ни още най-малко един час път! — облечен в тъмнозеленото наметало на царски вестител, той изглеждаше по-млад, а лицето му беше леко зачервено от лудото препускане. През челото му беше привързана бяла лента с избродирани йероглифи, с които се съобщаваше, че той е говорител и пратеник на фараона. Към връвта около кръста му бе прикачен отличителният знак на службата му — малък златен орел с разперени криле. Мареб се озърна и рече: — Това място тук изглежда напълно пусто, но впечатлението е измамно. Познавате ли пустинята, господарю? Доловихте ли, че някъде наблизо има лъв?

Амеротке кимна.

— Да, познах по пръхтенето на конете. Но все пак е утро. Пустинята е най-опасна нощем, когато излязат хиените, чакалите, дивите котки и скорпионите… Кажи ми, Мареб — продължи съдията, докато се качваха в колесницата, — защо имаш зъб на митанийците?

— Защото убиха най-зверски баща ми и брат ми. И дори не позволиха да прибера телата им.

— А те как се отнасят към теб? — поинтересува се Амеротке.

— И те много не ме харесват — Мареб отпусна юздите.

— А как се отнасяха към Уени?

— Понякога, когато се срещахме с Уанеф, имах чувството, че между тях двамата има нещо. Може и да ме обвините, че си внушавам…

— Едва ли си внушаваш. Мислиш ли, че тя го е контролирала?

— Истината е, че Уени беше продажен. Следваше този, който предлагаше повече.

— Който и да го е убил, явно много го е мразил — каза Амеротке, — за да пусне дивите кучета да разкъсат тялото му на парченца…

В отговор Мареб изплющя с камшика над главите на Хатор и Изида. Амеротке се хвана за рамката на колесницата. От години не беше ходил в Оазиса на палмите, но колкото повече се приближаваха, спомените му от това място се възвръщаха. Пустинята отстъпи място на земя с повече храсти, най-накрая се появи и оазисът — широк зелен остров сред червеникавия пейзаж. Амеротке видя бронзовите отблясъци от приближаващите се митанийски бойни колесници, изпратени да ги посрещнат. Бяха по-големи и по-тромави от египетските, с четири колела и теглени от едри коне. Пристигнаха с грохот до тях, обърнаха и застанаха от двете им страни. Амеротке вдигна ръка за поздрав. Командирът отвърна по същия начин, но лицето му беше почти изцяло скрито зад шлема и гъстите мустаци и брада. Продължиха в лек тръс към оазиса.

Съдията се изненада колко оживено бе мястото — всяка педя беше заета от шарени палатки, ограждения за конете, битови приспособления, открити навеси. Но хаос цареше само на пръв поглед, всъщност лагерът беше устроен много добре: покрайнините бяха защитени с насипи и групирани бойни колесници, а в средата бяха разположени шатрите на жените и децата.

Навъсените митанийски войници ги отведоха до голямото езеро на оазиса. Там под хладната сянка на смоковниците и палмите бе разположен разкошният царски павилион. От високите пилони отпред се развяваха цветни знамена, а на пост до входа стояха ханаански наемници с бели поли и бронзови набедреници.

— Славни Амеротке, радвам се да ви видя… — Амеротке се обърна. Срещу него се усмихваше Уанеф, облечена в тъмнозелена роба с бял шал около раменете. — Надявам се, пътуването ви е минало добре?

Амеротке се поклони.

— Надявам се да е толкова добре и когато се връщаме.

— Цар Тушрата е готов да ви посрещне. Той е много разтревожен от убийството на личния му пратеник и се надява на потвърждение от ваша страна — Уанеф внимателно подбираше думите си, — че всичко е наред — погледна към Мареб и усмивката й изчезна. — Последвайте ме!

Тя ги отведе в царската шатра. Отначало Амеротке беше зашеметен. Вътрешността беше тъмна, но много хладна. Той спря, докато объркването му премине, а после се огледа. Пъстри черги покриваха земята. Върху малки масички бяха поставени купи с плодове и напитки, а около масичките бяха струпани украсени възглавници. От кадилниците се издигаха кълба ароматен дим. Слуги с шарени ветрила безшумно раздвижваха въздуха.

Първата част на павилиона беше преддверие. Тушрата ги чакаше във втората зала седнал с кръстосани крака върху атлазени възглавници. От лявата му страна стояха Хунро и Менсу. Уанеф отиде и седна от дясната му страна. Царят бе облечен в бяла роба, а през гърдите му минаваше червена лента със златни нишки. На ушите му висяха големи перли, а около врата му имаше великолепна огърлица от скъпоценни камъни. Беше висок, мускулест, с грубо жестоко лице и дълга до раменете коса. Мустаците му бяха обръснати, а брадата — внимателно накъдрена и намазана с масла. Не погледна Амеротке открито, а го изгледа изпод рунтавите си вежди.