Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Така изглежда — потвърди Амеротке. — И не стига това, ами за да е сигурен, че душата му няма да намери покой и в отвъдното, е заровил заедно с него и едно проклятие.

— Аз харесвах Уени — заяви Мареб. — Разбирам го. Сигурно е полудял, когато е открил, че любимата му е била невярна — каза той и изду бузи. — Предполагам, Хордет е заслужавал по-достойна смърт, а не това: без гробница, без балсамиране, без оплаквачки — тъмните му очи се присвиха в усмивка. — Много неща откривате, господарю Амеротке. Където се появите, нищо не остава такова, каквото е изглеждало… — погледна към тъмнеещото небе и добави: — Божествената Хатусу сигурно вече губи търпение!

Наместиха плочата обратно и всички се качиха в колесницата.

— Да вървим, че утре ни чака дълъг път до Оазиса на палмите… — въздъхна Амеротке.

— Бих предпочел да остана в Тива — отвърна Мареб, — защото никак не си падам по митанийците, откакто убиха баща ми и брат ми в битката при делтата…

Шуфой стоеше мълчалив като никога. Гледаше към порутения храм с мрачно предчувствие. Това място вече не бе светилище на Бес, а дом на Сет.

Въведоха Амеротке в покоите на божествената Хатусу. Помещението беше прекрасно — с изрисувани стени и големи високи прозорци. Във всички ъгли имаше фигури от слонова кост на различни богове, повечето от тях женски и изненадващо приличащи на самата царица. Въздухът ухаеше на мирта и сандалово дърво. Плочките по пода блестяха на светлината на алабастровите лампи, в които гореше чисто масло. Върху един каменен блок се издигаше статуя на Хор с лице към вътрешния басейн. Водата в него беше тъмносиня, а по повърхността й се полюшваха лотосови цветове. Хатусу обожаваше славата, показността и властта. Сега тя седеше върху покрит с коприна стол. На главата си носеше напоена с масла черна перука, привързана със сребърна лента. Около врата си имаше огърлица от топази, а изящната й ленена роба бе препасана със златен колан. Малките ходила на царицата почиваха леко кръстосани върху малко тапицирано столче. Сененмут седеше от дясната й страна, а на коленете си държеше свитък. Хатусу задълбочено изучаваше ноктите си с леко наклонена глава. После вдигна поглед.

— Виж, Сененмут — каза тя с твърд режещ глас, — ето го и нашия горд Амеротке. Той е прекалено зает да се яви пред своя фараон въпреки изричната ми молба. Пренебрегва и заповедите ми. Дори забравя да коленичи в мое присъствие!

Амеротке се опомни, приближи се, коленичи и притисна чело о пода.

— Сърцето ми се радва — започна той официалния поздрав, — а душата ми ликува от светлината на образа ти, о, божествена!

Чу някакъв звук и пред очите му се появи кракът на Хатусу с боядисани с тъмна къна нокти.

— Аз съм твоят фараон! — отекна гласът й. — Целуни краката ми, Амеротке! — той се подчини. — Вече можеш да станеш! — сега гласът й прозвуча по-меко, но някак странно. Амеротке се изправи и погледна към нея — беше скрила лицето си зад златна маска. — Защо пренебрегна заповедите ми, Амеротке?

— Не съм, божествена — отрони съдията.

Хатусу вдигна ръка и Амеротке очакваше да го зашлеви, но вместо това пръстите й го погалиха по бузата. Тя свали маската си и улови дланта му. Омайният й парфюм го обгърна изцяло. Тя остави робата й да се разтвори и да разкрие малко от изящната й гръд. Амеротке забеляза, че зърната на гърдите й бяха боядисани в златисто и зелено. Хатусу проследи погледа му и се усмихна.

— Красива ли съм, Амеротке?

— Да, като зорницата, а също и непостоянна като луната…

Усмивката й изчезна, когато долови лекия му сарказъм.

— Желаеш ли ме, Амеротке?

— Не, господарке.

— Не? Защо? — във въпроса й прозираше момичешко любопитство.

— Желая съпругата си, а не богиня.

Хатусу докосна върха на носа му.

— Пак се измъкна. Колко си остроумен, Амеротке! Истинско съкровище! — тя се завъртя кокетно и отиде до малка масичка от акациево дърво, върху която бяха оставени най-различни бели вина. Върна се до стола си и направи знак на съдията да седне до нея. Отпи от чашата си и се облегна назад. Изведнъж от лекомислена флиртаджийка тя се преобрази в сериозен държавник: — Митанийците си тръгнаха. Ти, Амеротке, ще ги последваш. Ще те придружи вестителят Мареб. Ще предадеш поздравите ни на Тушрата. Ще го увериш, че убийствата в храма на Анубис не са наше дело. Ще потвърдиш желанието ни за мирно уреждане на нещата — Хатусу замълча за момент. — Освен това внимателно се опитай да разбереш какво се крие в главата му, ако това въобще е възможно — тя посочи кожената торба на пода до стената. — Интересува ме дали е знаел за убийството на Синухе, за кражбата на ръкописа му и за изчезването на Славата на Анубис? А също и дали има пръст във всичката тази мръсотия! После се върни тук да ми докладваш! — размахвайки ръка, му заповяда царицата.