Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Как иначе — обясни Хатусу, — митанийците убиха баща му и брат му.

— „Не се доверявайте твърде много на Градинаря — върна се към четенето везира, — нито на Сененмут.“ Това е — Сененмут остави папируса на пода.

— Значи всичко се върти около Уени — замисли се Амеротке. — Египетски вестител през деня и митанийски шпионин нощем. Но май в крайна сметка е работел единствено за себе си.

— Подкупили са Уени заради брака му с митанийка, но после са открили истината за него от Ловеца на крокодили или пък от либийците — тропна с крак Хатусу. — Тушрата е искал ръкописа на Синухе заради сведенията, а Славата на Анубис — за да ни направи за смях. Когато са разбрали, че на Уени не може да се разчита, са решили да го убият.

Амеротке се изправи и протегна ръка към кожената торба с ръкописа на Пътешественика, която лежеше в краката на фараона:

— Ще ми позволите ли да огледам ръкописа по-внимателно?

— Разбира се — усмихна се царицата, — но внимавай с него. И трябва да заминеш, преди да е съмнало! — Амеротке взе торбата. Обърна се, за да коленичи, но Хатусу стана, повдигна се на пръсти и го целуна по бузите. — Не е нужно да коленичиш — прошепна тя. — Ти си приятел на фараона!

Съдията кимна на Сененмут и излезе. Шуфой и Пренхое го чакаха в преддверието и пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.

— Съобщение от господарката Норфрет! — извика джуджето. — Ключът от ковчежето й…

— Не сега! — прекъсна го Амеротке. Погледна към прозореца: вече беше нощ. — И утре е ден!

Напусна Дома на милион години, стиснал здраво ръкописа на Синухе. Запъти се към храма на Анубис, без да забелязва тъмната фигура, която го следваше неотклонно.

Бойната колесница беше изработена от леко дърво, за да бъде бърза и подходяща за атаки. От вътрешната страна бе тапицирана с кожа, за да не пропуска вражеските стрели и пясък. Отвън бе обкована с бронз и подсилена с мед. Амеротке се взираше през прозорчето назад към Тива. Все още беше ранно утро и хладният дъх на Амон ласкаво развяваше гъстите гриви на двата бързи коня, наречени Гордостта на Хатор и Красотата на Изида. Мареб уверено държеше дългите юзди и умело направляваше колесницата.

Амеротке и вестителят вече бяха оставили придружаващия ги ескадрон след себе си и сега летяха като вятъра през сухия омагьосващ пейзаж на Червените земи. Небето се озари от искрящата светлина на зората. Първите лъчи от изток мигновено променяха цвета на сивите скали и на редките храсти. Амеротке винаги се бе възхищавал на красотата на пустинята рано сутрин. Пясъкът ставаше червеникаво лилав, скалите порозовяваха, сухите шубраци преливаха в нюансите на кафявото. Погледна другаря си. Мареб беше съсредоточен в управлението на колесницата — вниманието му бе изцяло заето от това да води конете покрай острите камъни и вдлъбнатините в пясъка. Амеротке затвори очи.

— Имам чувството, че летя — рече той. — Сякаш съм станал ястреб и се стрелкам над пустинята.

Мареб го погледна за миг и отвърна:

— Прекрасно чувство, нали? Вслушайте се в музиката на впряга. Как само кара кръвта да бушува!

Амеротке отвори очи и се вкопчи по-силно в медната рамка, тъй като Мареб подгони конете в безумен галоп по отъпканата пътека. Вестителят явно познаваше всяко завойче и отклонение. Съдията се заслуша в ритмичния тропот на колелетата, към който се прибавяше чаткането от копитата на Хатор и Изида, чиито глави бяха украсени с черни пера. Когато слънцето се показа съвсем, Мареб намали и попита Амеротке дали да спрат, за да се помолят на изгряващия Ра. Съдията се съгласи. Колесницата спря в сянката на някакви скали. Двамата мъже стъпиха на чакълестия пясък. Вестителят се погрижи за конете — даде им по шепа зърно от една малка торба и намокри ноздрите им с влажно парче кожа, а съдията провери колелата, ремъците и предпазителите, за да се увери, че нищо не е повредено. Мареб беше взел възможно най-добрата колесница от царските конюшни, снабдена с голям боен калъф, в който имаше копия, сабя, брадва, лък и колчан със стрели. Амеротке постла наметалото си на земята. Двамата с Мареб си поделиха парче сушено месо и малък мях с вода. След това коленичиха с поглед, отправен към Далечния хоризонт и към величието на изгряващото слънце, и съдията подхвана сутрешната молитва: