Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Амеротке? Случило ли се е нещо? Хайде, тръгваме! Сененмут, направлявай слугите…

Съдията кимна и се усмихна. Реши засега да запази за себе си онова, което току-що бе научил за убийствата в храма на Анубис.

Нападателите се приготвиха. Бяха обвити с наметала и с тюрбани на главата. Въоръжени бяха с ками и саби, а някои носеха лъкове и колчани със стрели. Стояха край голямата каруца с черно чергило и предварително смазани колела. Двата бика, впрегнати в нея, бяха силни и издръжливи добичета.

Заговорниците първо трябваше да отведат пленниците, а след това да извършат планираното престъпление. Водачът им ги събра около себе си. По-рано бяха запалили малък огън от камилски изпражнения, но сега вече пламъкът му беше угаснал и някои от мъжете потреперваха от студения нощен вятър. Водачът много държеше нищо да не се провали.

— Помнете — прошепна той дрезгаво, — в никакъв случай не сваляйте маските си! От главата на двамата пленници не бива да пада и косъм! — обърна се към помощника си: — Ти оставаш с каруцата, ще ни чакаш тук!

За пореден път водачът провери всеки от мъжете и оръжията им.

— Ще има ли някакви слуги? — попита един от групата.

— Не знам — отвърна водачът. — Ако има, под ножа… — пое дълбоко дъх. — Всичко трябва да мине по плана. Ако успеем, утре ще бъдем богати като самия фараон… Вече ви казах достатъчно! Следвайте заповедите ми и всичко ще бъде наред! — кимна на помощника си и се отдалечи от групата. Стигна до мъжа, коленичил встрани с гръб към една палма, и го попита: — Направи ли, каквото ти казах?

— Да, господарю — мъжът беше скитник от пустинята и вонеше на кожи и пот.

— Запомни ли пътя? Направи ли карта?

— И с вързани очи мога да ви заведа.

— Сигурен ли си? — настоя водачът.

— Господарю, всичко ще е готово, но ще бъде опасно!

— Защо? — попита водачът заинтригуван. — Мястото е пусто, няма пазачи… — потупа скитника по рамото, — не се притеснявай, скоро ще бъдеш богат!

— Къде ще се срещнем? — попита скитникът.

— Навътре в Червените земи — отвърна водачът — Близо до Оазиса на Риах. Ще ти се плати, както и на останалите, когато свършим работата…

Водачът се върна при групата и сграбчи помощника си за лакътя. Отведе го малко настрани и тихо му каза:

— Когато свършим всичко, прережи гърлото на онзи! — и посочи към скитника.

Групата се събра отново, всички повториха за пореден път инструкциите, а след това се разпръснаха като сенки. Някъде в далечината залая куче. По улиците нямаше никакви хора. Стигнаха до някаква градинска порта и водачът спря.

— Това е задният вход към градината — прошепна той.

Направи жест на помощника си да се прехвърли през зида, после го последва, но тутакси изруга, когато едно куче дотича с лай. Помощникът извади малка брадва, стовари я с тъп звук върху главата на кучето и подсвирна към другарите си, че пътят е чист. Един по един останалите тупнаха до тях в лехата. Градината беше добре поддържана, с малък кладенец и декоративно езерце. Самата къща беше на два етажа, а отзад имаше чардак с колони. Задната врата се оказа заключена. В този миг отвътре се чуха тътрещи се стъпки, приглушено мърморене и изщракване на резе. Вратата се открехна и в рамката й се показа една възрастна жена, прегърбена и с посивели коси. Тя излезе навън, като разтъркваше очи. Спря до входа и извика кучето. Водачът извади камата си и застана зад старицата: с едната ръка затисна брадичката й, а с другата светкавично преряза гърлото й. Пусна бавно тялото на земята и направи знак на двама от групата.

— Почистете кръвта — заповяда той. — Заровете трупа заедно с кучето в градината. Бързо!

Той и останалите от групата се промъкнаха в къщата, минаха покрай глинените печки в малката кухня и се качиха по стълбите. В коридора имаше три врати. Едната водеше към склад, другата — към празна стая, а третата — към спалня. Нито една от вратите не изскърца — разбира се, този човек бе ключар, едва ли би оставил несмазана кожена панта в дома си. Нападателите влязоха на пръсти и се разделиха, за да застанат от двете страни на широкото легло, в което младата жена спеше по корем, с обърнато на една страна лице, а мъжът — с вдигнати над главата ръце.

— Дори и в съня си Белет е грозен — прошепна водачът. — Явно и без нос човек пак може да хърка… — жената се размърда и се обърна по гръб. Водачът огледа с възхищение нежната извивка на шията й и очертанията на гърдите. Сели се размърда пак и отвори очи. Той запуши устата й с ръка, като почеса веждата си с камата, която държеше в другата ръка. — Тихо, красавице! — изсъска той.