Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Хубава е, помисли си той. Един поглед към Ранулф му показа, че младежът е хлътнал до ушите. Стоеше и гледаше момичето захласнато. Корбет не знаеше да се смее ли или да плаче. Ако печелех по една златна монета всеки път, когато се влюбиш, Ранулф, помисли си той, щях да бъда най-богатият човек в кралството.

— Сър Хю?

Корбет се усмихна на жената.

— Мистрес Алиша, извини ме, бях се отнесъл. Боя се, че с мастър Ранулф имаме неотложна работа.

— Разбирам — отвърна тя. — Съдебните писари са винаги заети.

Ранулф му хвърли предупредителен поглед.

— Разбира се — отвърна той с кадифен глас. — Мастър Ранулф е един от най-доверените писари на краля. Ако продължава да работи все така усърдно, несъмнено ще получи повишение.

Ранулф се усмихна.

— В такъв случай, господарю — прошепна той, — ще си допия виното.

— Стига да го направиш наведнъж — каза Корбет с ъгълчето на устата си, — нямам нищо против. — Къде е брат ти, мистрес Алиша?

— Разказва историите си на пазара, сър Хю. Той е много умел — заяви тя гордо. — Мастър Ранулф обеща, че благодарение на добрата си служба, ще има възможност да препоръча да поканят брат ми в кралския двор на Коледа.

Корбет прикри усмивката си.

— Мистрес, точно тази служба е причина аз и Ранулф да трябва да се разделим с теб.

После се поклони на младата жена, сграбчи прислужника си за ръкава и го изведе на улицата.

— Това не беше нужно, господарю!

— Напротив — отвърна Корбет. — Ранулф, имам нужда от теб.

Ранулф се канеше да изкрещи, че не си губи времето с Рахиър и Алиша, но един поглед към мрачното лице на господаря му подсказа, че в случая благоразумието ще спечели повече от смелостта. Корбет му разказа за труповете на войниците, за разговора си с брат Томас, огнените стрели и трупа на Хеката. Ранулф подсвирна през зъби.

— Значи добрият отец работи и за двете страни, но се колебае, а смъртта на Хеката доказва, че убиецът на Веки е купил отровата от нея. Какво друго, господарю?

— Не знам — въздъхна Корбет. — Онова, което ме смущава, е промяната в поведението на Робин Худ. В момента той е убиец, разбойник, който не е особено загрижен за обикновените хора. А и тази история с трите огнени стрели, които се изстрелват на тринадесетия ден от всеки месец…

— И къде отиваме сега? — попита Ранулф.

— Преди да дойда при теб, попитах кръчмаря коя е най-посещаваната кръчма по пътищата край Нотингам. Той спомена „Синият глиган“ на пътя за Нюарк. Минахме покрай нея, докато пътувахме на север.

— Какво общо има това с Робин Худ?

— Познаваш ли Илайъс Лампри?

— Онзи сополив писар от архивите?

— Той едва ли би се съгласил с описанието ти, Ранулф. Както и да е, редът и законът, работата на кралските пратеници, мировите съдии и проблемът с разбойниците са любимото занимание на скъпия Илайъс. — Корбет се усмихна. — Често съм задрямвал из кръчмите в Чийпсайд, слушайки някоя от неговите истории. Но онова, в което Илайъс безрезервно вярва е, че между разбойници и кръчми съществува неразделна връзка, защото последните са не само гнездо на клюки, но и място, където се пилеят нечестно спечелени пари.

Те спряха на ъгъла на улицата, за да изчакат градските колачи, подгонили един шопар, който се скиташе напосоки, докато му прережат гърлото. Конете им зацвилиха, подплашени от мириса на кръв. Ранулф извика на мъжете да се махнат, но колачите му отвърнаха с неприлични жестове и завлачиха трупа на животното към очакващата ги каруца. Той плю и погледна към Корбет.

— Та какво казваше, господарю?

— Две неща ме насочват към „Синият глиган“. Първо, това е мястото, където Уилоуби е спрял, веднага щом излязъл от Нотингам. Второ, „Синият глиган“ изглежда преуспява в тези тежки времена. Мисля, че си струва да го посетим.

Те излязоха от града и тръгнаха покрай градските стени, докато откриха пътя, който водеше на юг към Нюарк. Ранулф се успокои, когато видя колко оживен е пътят. Фермери караха каруци; двама бедни странстващи монаси бутаха ръчна количка, в която бяха струпани всичките им земни блага; група поклонници пътуваше към Кентърбъри, а няколко семейства от околните села се скитаха, търсейки работа. След около четвърт час Корбет и Ранулф влязоха в оградения двор на „Синият глиган“. Вътре гъмжеше от хора — имаше не само пътници, но и работници от околните ниви, които утоляваха жаждата си с много ейл. Те седяха в големия калдъръмен двор, облегнати на стената и се приличаха на слънце, докато босоногите им деца, облечени в дрипи си играеха край огромна купчина тор. Близо до вратата на хана селянки в сукнени рокли с вдигнати високо коси, скрити под мръсни бели кърпи, бяха наобиколили един продавач на реликви, дребен набит мъж с лице на булдог и глас, който кънтеше като черковна камбана. Той бе нанизал реликвите си на връв около врата и гордо показваше изсъхнали пръсти от ръце и крака, парчета кост, късове от дрехи на светци, за които Корбет никога не беше чувал.