Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

В просторния хан седяха посетителите от по-висша класа — странстващи студенти, поклонници и търговци похапваха малки бели хлебчета, натопени в рибен сос и надигаха калаени чаши, пълни с ейл. Ханджията — висок, едър и плешив, хвърли един поглед на Корбет и веднага се спусна към него. На устните му играеше подигравателна усмивка, а в очите му се четеше смесица от арогантност и лукавство. От онези хора, помисли си Ранулф, които отдалеч надушват печалбата. Докато Корбет поръчваше храната, прислужникът му внимателно оглеждаше голямото помещение: забеляза прясната тръстика на пода, дебело варосаните стени, големите бъчви с ейл и малвазия в единия ъгъл и полираните лавици с чаши от висококачествен калай.

— Добре се грижиш за хана си, мастър…?

— Робърт Флечър, твоя чест — ханджията се поклони на Ранулф, сякаш той беше кралска особа, — но тук не е за хора като ваши светлости.

Той ги поведе през залата, по малък коридор, откъдето влязоха в малка, добре обзаведена стая с маси и столове. Имаше и легло с чисти ленени постели и възглавница.

— Винаги каня тук специалните си гости — обясни ханджията.

Да, помисли си Ранулф, забелязвайки леглото. Всички млади благородници и любовниците им.

— Какво ще обичате?

— Две чаши вино, примесено с вода — отвърна Корбет. — И малко хляб и сирене.

— Желанието ви е закон за мен. Собствената ми дъщеря ще ви ги поднесе.

Кръчмарят се поклони раболепно и излезе. Корбет и Ранулф седнаха и си размениха усмивки. След няколко минути слабичко русокосо момиче с лице и очи на покварен ангел донесе виното и хляба. Ранулф бързо му се притече на помощ, засипвайки го с тихи комплименти. Сините очи на момичето се разшириха с престорена невинност, опровергана от похотливата му усмивка и кокетното му държание.

— Чухме за вас — каза то, като отстъпи и изтри ръцете си в добре издутия корсаж. — Брат Томас казва, че задавате много въпроси.

— Много си дръзка.

Възрастен мъж влезе с накуцване в стаята. Изпитото му лице сякаш се бе сбръчкало около големия нос; очите му бяха малки и сълзливи, окървавена превръзка покриваше мястото, където трябваше да се намира дясното му ухо. Той закачливо потупа момичето по задника.

— Хайде, Изолда. — Мъжът кимна към гостите. — Не се дръж с тези господа, като че ли са дошли от гората.

— Млъкни, дядо! — Момичето горчиво присви устни. — Засрами се. Не ми позволяват да отида сама дори в Нотингам, да не говорим за гората.

Тя хвърли бърз поглед към Корбет и писарят се престори, че се интересува само от виното си. Но старецът беше направил грешка — първата, която Корбет беше доловил от идването си в Нотингам. Мъжът излезе също тъй бързо, както беше влязъл, а момичето се върна в хана.

— Това беше грешка — задъхано каза Ранулф. — Може би трябва да я арестуваме, господарю.

Корбет поклати глава.

— Подозирам, че повечето от жителите и кръчмарите около Шърууд знаят по нещо за разбойника, Ранулф. Както казва Илайъс, нито един уважаващ себе си разбойник не може да се премести или да пътува, без съучастничеството на кръчмарите, а в този случай и на дъщерите им. Но когато ходим за риба, ние искаме да хванем щуката, а не дребната риба.

Ранулф се канеше да възрази, когато от двора внезапно долетяха викове и шум от борба. Корбет чу как в хана настъпи кратка тишина, последвана от възбудено бърборене. Двамата с Ранулф изскочиха навън и си пробиха път през тълпата. Отвън стоеше група войници в сребристосини ливреи — цветовете на шерифа. Денят беше горещ, затова бяха свалили тежките си шлемове. Корбет разпозна Нейлър, който си поръчваше чаша вода и чаша ейл, за да отмие прахта от гърлото си. Но вниманието на зяпачите беше привлечено най-вече от двама мъже с окъсани и кални дрехи, чиито лица и коси бяха покрити с дебел слой прах. Те бяха коленичили задъхано на земята и молеха да разхлабят въжетата, които жестоко се впиваха в китките им. Другият им край бе завързан здраво за роговете на войнишките седла. Корбет пристъпи напред.

— Мастър Нейлър, какво става?

Лицето на Нейлър се разтвори в усмивка, когато разпозна Корбет.

— Двама разбойници! — триумфално обяви той. — Залових ги с лъкове и колчани стрели в началото на гората.

— Изненадващ улов, мастър Нейлър — подразни го Ранулф. — И те се предадоха просто така?

Войникът го изгледа мрачно.

— Не — дрезгаво каза той. — Попаднаха в капан. — Нейлър посочи с палец през рамо. — Един от моите хора се престори на пътник. Тези двамата го спряха на кралския път с извадени лъкове. Останалото беше просто. Бяха толкова съсредоточени върху плячката, че ги хванахме, преди да се опомнят — той се обърна, плю към пленниците и каза подигравателно: — Хората на Робин Худ! — каза подигравателно.