Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Един от мъжете поклати глава, затова Нейлър рязко дръпна въжето и човекът падна по лице върху острите камъни.

Изолда притича с две чаши пенлив ейл. Нейлър изпи и двете на шумни глътки, без да се притеснява, че ейлът се стича по брадата и кожения му елек. Нови чаши бяха донесени за спътниците му, както и вода за конете. По заповед на Корбет Ранулф занесе ейл и на пленниците, които го погълнаха жадно като задъхани кучета. Нейлър ги наблюдаваше мрачно, после сложи шлема си, щракна с пръсти и кавалкадата напусна хана. Двамата пленници се препъваха и ругаеха най-отзад.

— Най-добре да ги последваме — прошепна Корбет. — Искам да присъствам, когато Бренууд разпитва заловените.

Те взеха конете си и последваха Нейлър в Нотингам. Сержантът не направи опит да скрие тържествуването си, докато минаваха по улиците, през оживения пазарен площад и изкачваха стръмната скалиста пътека към вратите на замъка. От време на време Нейлър спираше и обявяваше на висок глас, че е заловил двама разбойници, които ще увиснат на бесилото още преди свечеряване.

Гарнизонът на замъка ги очакваше. Лицето на сър Питър Бренууд сияеше в усмивка. Ротбьоф и Маре стояха до него, напрягайки се да зърнат двамата разбойници, окървавени и покрити с прах от градските улици.

— Бог да те благослови, мастър Нейлър! — Бренууд плесна с ръце и помогна на сержанта да слезе от коня, нареждайки да донесат вино. — И теб, сър Хю. Можеш да кажеш на негово величество краля, че и ние имаме успехи в борбата срещу разбойниците. Както и с отровителите — продължи той, снишавайки глас. — Повярвай ми, сър, градът се радва, че се е отървал от Хеката.

— Жалко — отвърна Корбет, хвърли юздите на един коняр и свали кожените си ръкавици.

— Защо, сър?

— Вярвам, че отровителят я е убил, за да не го издаде.

— Кой го е грижа? — рязко отвърна Бренууд. — Смъртта на сър Юстас е дело на разбойниците. Старата вещица е мъртва и аз ще мога да изпратя парите й в кралската хазна в Уестминстър.

Той грабна чашата вино, донесена от един прислужник, отпи и я подаде на ухиления Нейлър.

После Бренууд отиде при двамата пленници, които приличаха на вързопи дрипи, захвърлени сред мръсотията на крепостния двор. Той грубо ги дръпна за косите и се изплю в лицата им. После стана и мрачно огледа прислужниците от замъка, които се бяха струпали наоколо.

— Днес — извика той — заловихме двама от разбойниците! — Бренууд се усмихна на Корбет. — Според закона те ще бъдат съдени справедливо. А после… — Той разпери ръце и прислужниците се разсмяха, доловили за какво намеква.

Бренууд се завъртя рязко и изкачи стълбите към крепостта. Изправиха на крака двамата заловени, прерязаха въжетата им и ги заблъскаха грубо по стълбите. Когато Корбет и Ранулф влязоха в замъка, съдът беше готов да започне работа. Ротбьоф се беше свил на един стол, сложил подноса с писмените принадлежности в скута си. Сър Питър седеше на стол с висока облегалка в края на подиума, с блеснали очи. Нейлър и лекарят Маре стояха зад него. Двамата заловени трепереха като бити кучета. Корбет остана в сянката, неволен свидетел на бързата и жестока пародия на съдебен процес.

Нейлър повтори обстоятелствата около залавянето на двамата мъже, изброявайки всеки жест и движение. Корбет го слушаше с половин ухо и внимателно оглеждаше пленниците. И преди да ги заловят дрехите им навярно са били опърпани и протрити. Когато Нейлър отвори една кожена торба и изсипа оръжията им на пода, те също се оказаха жалки. Лъковете бяха стари и напукани, мечовете и камите — евтини и със затъпени остриета. Въпреки че кожата им беше загоряла от слънцето и вятъра, мъжете бяха измършавели и не приличаха на разбойници, които пируват с тлъстите елени на краля.

— Знаете ли нещо за разбойника, познат като Робин Худ? — изкрещя им Бренууд.

Двамата мъже поклатиха отрицателно глави.

— Ние сме хора без земя — обади се единият. После облиза напуканите си устни. — Затова дойдохме на юг и живеем в Шъруудската гора. Не знаем нищо за разбойника.

Нейлър въздъхна. Потривайки бузата си, той слезе от подиума и тръгна към двамата пленници, които се свиха от страх при приближаването му. Сержантът застана разкрачен пред тях.

— Милорд шерифът — каза той с равен глас — ви зададе въпрос. Кажете му истината, не лъжете.

— Не лъжем — отвърна единият от затворниците, поглеждайки го с полузатворените си, подути очи. — Казваме истината.

Думите му секнаха, когато Нейлър го удари през устата и отново се обърна към подиума.