Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Милорд шериф — каза той, — може би престоят в тъмницата ще им развърже езиците.

Бренууд кимна.

— Отведете ги.

Двамата мъже бяха изблъскали навън, следвани от Нейлър. Бренууд се изправи и отиде при Корбет.

— Добра работа, сър Хю.

Писарят погледна слабото му смутно лице и забеляза жестокостта и омразата, които блестяха в очите му. Ти си направо обсебен от ненавистта си към Робин Худ, помисли си той.

— Измъчването на затворници, милорд шериф, не е позволено.

— Но това са разбойници, хванати на местопрестъплението! Те се смятат за хора извън закона.

— Съгласен съм, че са разбойници — отвърна Корбет, — но нямат нищо общо с Робин Худ.

Корбет забеляза как гневът бързо измести тържествуването в очите на сър Питър.

— Какво искаш да кажеш? — запелтечи той. — Какви доказателства имаш?

— Всъщност, нямам сигурни доказателства — отвърна бавно Корбет, наблюдавайки как една от котките скочи на голямата маса и навря нос в чашата на Бренууд, — но го усещам. — Той сви рамене. — Тези мъже са глупци, които действат самостоятелно. За Нейлър не е било трудно да ги залови.

— Те са хора на Робин Худ — усмихна се Бренууд. — Ще получиш доказателство.

И той гневно напусна стаята.

Корбет направи гримаса и дръпна Ранулф за ръкава.

— Хайде да погледаме за малко.

Те последваха Бренууд надолу по стълбите в мрачния лабиринт от тъмници под крепостта. Вонята беше непоносима; прахта от коридора се стелеше по ботушите им. От двете страни имаше тежки дъбови врати с малки решетки в горната част. Обезумели очи гледаха иззад тях.

Бренууд ги преведе по дълъг криволичещ коридор до голяма стая, където би царил непрогледен мрак, ако не бяха факлите по стените и огромните пламтящи мангали. Нейлър и няколко войници от крепостния гарнизон бяха голи до кръста и телата им вече блестяха от пот. Двамата затворници стояха до отсрещната стена.

Китките и глезените им бяха вързани с въжета, които минаваха през железни халки, забити в стената. Когато Корбет влезе, един от мъчителите даде някаква заповед. Войниците дръпнаха рязко въжето и затворниците изкрещяха, когато ръцете им се опънаха до скъсване. После няколко души отидоха при мангалите и взеха с ръжена няколко пламтящи въглена. Приближиха се към затворниците и ги притиснаха към коремите, гърдите и подмишниците им. Мъжете закрещяха, телата им се загърчиха пред стената, докато не загубиха съзнание.

Ранулф изруга под нос. Корбет почувства, че му се вие свят. Бренууд рязко се обърна и се отдалечи, когато Нейлър нареди да плиснат в лицата на затворниците няколко кофи вода. Изправиха мъжете и мъчението отново започна. Между действията на мъчителите, Нейлър се доближаваше до двамата мъже, свеждаше се към тях и ги разпитваше.

— Спрете! — нареди Корбет. Нейлър се обърна рязко.

— Заповядвам ви да спрете! — отсече писарят, отвратен от насладата, която се четеше в очите на набития сержант.

— Аз се подчинявам само на шерифа.

— Прави, каквото ти казвам — изрева Корбет — или ще отнеса въпроса до краля!

— Чу го, приятелю — добави мило Ранулф, изваждайки камата си. — Или се подчини, или ще те обвиним в държавна измяна.

Нейлър се канеше да възрази, но Ранулф пристъпи напред и сержантът размисли набързо. Той даде някаква заповед и войниците свалиха затворниците на земята. Те се свлякоха като купчина дрипи.

— Заведете ги в някоя килия — каза Корбет. — Най-чистата, която можете да намерите. Трябва ми мях с вино, две чаши и ведро студена вода.

Отново прозвучаха заповеди и Нейлър забързано изхвърча навън.

— Почакай — прошепна Корбет.

В коридора се чу дрънчене и Бренууд влетя в стаята за изтезания.

— Сър Хю, какво правиш? Тези хора трябва да бъдат измъчвани и обесени, след като брат Томас ги изповяда.

— Сър Питър — поде спокойно Корбет, — ти си кралски помощник-шериф, но аз съм кралски пратеник. Има различни начини да постигнеш целта си. Нейлър опита по своя. Ако продължи, мъжете скоро ще умрат. Сега аз ще ги разпитам в някоя килия. Когато приключа, ако продължават да лъжат, можеш да ги обесиш, изкормиш и разчекнеш. Но ако кажат истината, ще ги помилвам.

Лицето на Бренууд се отпусна.

— Да бъде, както искаш — прошепна той.

Корбет излезе на двора, за да подиша малко свеж въздух и забеляза, че Ранулф е неспокоен.

— Какво има, младежо? — рязко попита той. — Да не би да ти липсва любимата?

Ранулф сведе поглед и затъпка на едно място.