Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Не, господарю — отвърна Ранулф, още под влиянието на разговора си с Рахиър, — но имам идея за шифъра.

— Продължавай.

— Възможно ли е да е стихотворение или песен? Корбет присви очи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто ми хрумна — излъга Ранулф, — Може би френска песен или фламандска поема?

Корбет поклати глава.

— Може би си заслужава да проверим — промърмори той, — но засега ще се занимая с належащите проблеми.

И той разказа на Ранулф какво му бяха казали разбойниците. Прикривайки разочарованието си от сдържаността, с която господарят му беше приел идеята, той внимателно го изслуша.

— Вероятно са ти казали истината — забеляза той. — При бандите в Съдърк е същото. Тези плъхове обикновено се движат поединично, но когато някой от водачите на злодеите планира голям удар като нападение над къщата на някой търговец или зле охраняван конвой, те се събират.

— Въпросът е — прекъсна го Корбет — какво правят Робии и сборището му между такива удари. Къде се крие той? Къде отива? Добре ли го пазят?

Той се върна до масата и се разрови из документите върху нея. Извади перо, подостри го, потопи го в мастилницата и записа заключенията си.

— Първо, Робин Худ приел помилването от краля през 1297 — ма, преди пет години. — Корбет проследи с пръста доклада на чиновника от Уестминстър. — Второ, на 27 ноември 1301 година съдът в Уестминстър изпратил писмо до Робин Худ, който служел в кралската войска в Шотландия, с което го освобождава от военна служба и осигурява безопасно преминаване за него и двама придружители на юг. Същият ден кралските писари съставили писмо до сър Юстас Веки, в което му съобщавали, че Робин Худ се връща в Нотингам, че е под закрилата на краля и не бива да бъде тормозен, а да му бъде позволено да живее с доходите от имението си Локсли.

— Така че — Корбет вдигна очи към Ранулф, — нашият приятел разбойникът трябва да е пристигнал в Нотингам някъде към средата на декември. Очевидно не е отишъл в Локсли, а се върнал в Шъруудската гора, където подновил живота си на разбойник. Отначало се занимавал с бракониерство и от време на време нападал пътниците, но през пролетта на тази година вече организирал засади на търговци и кервани, които достигнали кулминацията си при нападението над Уилоуби и неговата свита. — Корбет почеса брадата си. — С него са същите хора — Малкия Джон и една жена, лейди Мериън. Изглежда той се облича по съвсем същия начин, както преди, в кафяво и зелено, с качулка и маска.

— Но съществуват две разлики. Първо, според брат Уилям Аления, той е отговорен за смъртта на някои от старите си другари. Второ, ограбва богатите, но съществуват малко доказателства, че раздава откраднатото на бедните. — Той вдигна глава. — Пропуснах ли нещо, Ранулф?

— Не. Онова, което не може да бъде обяснено, е промяната в поведението на разбойника. Станал е по-безмилостен, ожесточен.

— Хм! — Корбет загриза върха на перото. — Това може да се дължи на възрастта му, на нарастващия цинизъм, на разочарование от краля — Бог знае, че това лесно може да се случи — или е решил да наложи авторитета си над всички разбойнически банди в Шъруудската гора.

— Има още две неща — добави Ранулф. — Първо, той има доверен човек в замъка. Второ, подозираме, че съществува връзка между разбойника и хана „Синият глиган“. Можем да задържим ханджията и да го разпитаме.

Корбет поклати глава.

— Съмнявам се, че ще ни каже много и само ще си губим времето с дребните риби — той сведе очи към страницата и заизучава датите — да помислим за Робин Худ, който напуска кралската войска в Шотландия. Къде би отишъл първо?

— У дома си в Локсли.

— А после?

— Брат Уилям каза, че лейди Мериън влязла в манастир в абатството в Кърклийс.

Корбет хвърли перото на масата.

— В такъв случай трябва да е отишъл там. Каквото и да стане, Ранулф — продължи той, — ще изчакам Малтоут още един ден, после ще отида в Кърклийс и Локсли, за да се опитам да открия нещо.

Поговориха още известно време. Корбет отиде към прозореца, когато войниците от замъка обсипаха с подигравки двамата бандити, които излизаха през портите. Слънцето залязваше на запад като огнена топка. Ранулф промърмори някакво извинение и се измъкна, обсебен от мисли за хубавата Алиша, докато Корбет събра кураж, за да напише писмо до краля. Написа го стегнато и изразително, заявявайки открито, че не е открил нищо.

Едва го беше запечатал, когато един прислужник потропа на вратата и извика, че вечерята е готова. Корбет се изми и тръгна към голямата зала. По средата на пътя внезапно спря: нещо, което току-що беше направил, извика спомен в съзнанието му. Усмихна се, обещавайки си тържествено да помисли в тази насока, когато намери време.