Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Какво? — възкликна Корбет.

— Мислех, че Бренууд ти е казал. На тринадесетия ден от всеки месец в полунощ три огнени стрели озаряват небето — Маре сви рамене. — Никой не знае кой или защо ги изстрелва.

— Откога става това?

— Поне от шест месеца насам — очите на Маре станаха сурови. Той погледна мургавото, непроницаемо лице на писаря и забеляза струйките пот, които се стичаха по челото му. — Какво искаш всъщност, Корбет? Ти си затворен човек и все пак дойде при мен.

Корбет се усмихна. „Трябва да внимавам“, помисли си той. Отначало Маре му беше заприличал на типичен лекар, погълнат от работата си и прекалено Самонадеян, но мъжът притежаваше бърз и проницателен ум. „Възможно ли е той да е убиецът?“, помисли си писарят.

— Преди да започнеш да си правиш изводи, сър Хю — промърмори Маре, — трябва да ти кажа, че нямам нищо общо с тази работа. Аз съм вдовец, лекувам хората в замъка и града. В неделя ходя на църква и всеки месец купувам по три фунта восък за енорийската църква, така че когато умра, някой свещеник ще отслужи десет хиляди литургии за душата ми. Знам свойствата на лекарствата, но не притежавам отрови. Ако искаш, може да претърсиш дома ми.

— Сър — отвърна Корбет, — благодаря ти за откровеността и ще ти отвърна със същото. Ако аз бях убиец, откъде бих могъл да си купя отрова в Нотингам?

Първоначално Маре изглеждаше изненадан, но после присви очи.

— Ти си умен мъж, Корбет, Прекалено умен, което е само в твой ущърб. Не бях помислил за това. Разбира се — лекарят се приведе напред и изсипа остатъците от попарата на кучетата. — Отговорът е прост. Ако аз искам да си купя отровна отвара или някое младо момиче реши да се отърве от бебето, което носи в утробата си, ще отидем при старата Хеката. Тя държи магазинче в една триетажна постройка на улица „Мандрик“ зад църквата „Сейнт Питър“и близо до портата „Брайдсмит“. Лесно ще го намериш — добави той. — Намира се срещу кръчмата „Славното прасе“, където ако имаш достатъчно сребро, можеш да купиш каквото си пожелаеш.

Корбет се изправи.

— Още сега ли ще отидеш?

— Разбира се. Ако видиш прислужника ми Ранулф…

— Съмнявам се. Излезе от замъка поне преди час с накъдрена коса, обръснат и елегантен като жабока-принц, който се кани да заквака пред своята избраница.

Корбет се усмихна. Щеше да си поговори с Ранулф, но това можеше да почака. Нареди на един намръщен коняр да оседлае отново коня му, гребна вода с черпака от едно от буретата пред кухнята и пое към града. На пазара плати на едно хлапе с мръсно лице и рошава коса да го заведе до „Славното прасе“. Малкият нехранимайко се усмихна до ушите и показа развалените си зъби. Корбет, който му беше дал една монета, за да му покаже пътя до кръчмата, трябваше да добави още една, за да му попречи да разправя на всеки срещнат, че писарят с мрачното лице отива в „Славното прасе“, за да „му надуят свирката“. Макар да не схвана напълно значението на фразата, Корбет реши да не иска разяснения.

Кварталът зад „Сейнт Питър“ беше мрачен и шумен като плетеницата от улички в Съдърк. Големи дървени къщи, видели и по-добри дни, бяха скупчени от двете страни на улицата, скривайки светлината по малките, отрупани с боклуци улички, които приличаха на тунели в заешка дупка и бяха пълни с всички видове измамници под слънцето. Неколцина от тях го огледаха внимателно, но видът на меча и камата му, както и младият му водач, който се оказа и негов защитник, ги задържаха на разстояние. Тръгнаха по улица „Мандрик“. Над тях по-високите етажи на къщите почти се допираха. Калайджии предлагаха услугите си, пътуващи търговци продаваха вехтории, гълъбово месо или заешки кожи на очукани сергии. „Славното прасе“ се намираше в средата на улицата; безвкусна табела в синьо и златно висеше от широката греда, стърчаща от стряхата му. На вратата се бяха струпали пътуващи търговци. Няколко проститутки в избелели рокли и ярки перуки седяха и се кикотеха с двама войници от гарнизона на замъка.

Корбет плати на момчето, обеща му още пари, ако пази коня му и почука на вратата на вещицата. Погледна нагоре — прозорците на горните етажи бяха със затворени капаци, а малкото прозорче над вратата беше покрито с мръсотия и петна от мухи. Той почука отново на вратата, ругаейки тихо, защото беше започнал да привлича вниманието на посетителите в „Славното прасе“.

— Хеката ли търсиш? — изписка беззъба жена, която държеше в една ръка перуката си, а с другата се чешеше по плешивото теме.