Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Двама от войниците — промърмори сър Питър, — които изчезнаха вчера.

Конете подушиха смъртта и зацвилиха неспокойно. Корбет се обърна отвратен, а сър Питър нареди на Нейлър да свали телата и да намери каруца, с която да ги откарат в замъка.

— Да се връщаме — мрачно каза шерифът.

— Не мога — обади се брат Томас. — Трябва да отида в църквата. Сър Хю, ще дойдеш ли с мен?

Корбет с радост се съгласи; дори в най-добро настроение сър Питър беше недодялан събеседник, но сега приличаше на човек, очакващ присъда. Отец Томас прошепна молитва, направи кръстен знак към труповете и поведе Корбет към малката си енорийска църква. Тя се намираше на около две мили от Нотингам на пътя, който водеше на запад към Нюарк. Около църквата бяха скупчени каменни и дървени къщи с малки градинки отпред.

— Повечето от хората тук са свободни — гордо заяви брат Томас. — Или почти. Отглеждат своя реколта и работят само два дни в имението на местния лорд.

Корбет кимна. Брат Томас изглежда се радваше на симпатията на местните жители. Когато влязоха в селото, той беше поздравен от група мършави полуголи деца, които изскочиха като дяволчета изпод земята, забърбориха и завикаха, сочеха Корбет и обсипваха отец Томас с въпроси. Родителите им, с мръсни и загорели от слънцето лица, също приветстваха свещеника, когато се върнаха от полето, за да присъстват на службата и да закусят. Отец Томас ги поздравяваше сърдечно и когато стигнаха до църквата, зад него се беше образувала цяла процесия. Пред гробището свещеникът и Корбет слязоха от конете, които две от децата отведоха, преди двамата да влязат във влажния мрак на църквата. Тя беше простичка постройка, без колони или прозорци. Подът беше от утъпкана пръст, олтарът представляваше обикновена каменна плоча. Корбет приклекна с останалите пред грубата дървена преграда пред олтара, а брат Томас отиде да сложи свещеническите си одежди в съседната стая. Службата беше най-кратката, на която Корбет беше присъствал. Брат Томас не бърбореше неразбираемо, но говореше доста бързо. Мина през посланието и Евангелието към освещаването на Светите дарове, Преди да разпусне енориашите си с благословия.

— Бързичко я даваш, отче — забеляза Корбет, докато Томас се преобличаше в ризницата.

Свещеникът се усмихна.

— Важна е вярата — отвърна той, — а не сложните ритуали — монахът кимна към вратата на църквата. — Енориашите ми имат работа на полето, трябва да напоят стадата си и да нахранят децата си. Ако не работят, ще гладуват. И какво ще стане тогава, мастър писарю?

— Ще потърсят помощ от Робин Худ?

Пълното лице на свещеника се разтвори в усмивка.

— Добре казано, писарю — измърмори той.

— Ти одобряваш ли делата на този разбойник? — попита Корбет.

Отец Томас сгъна спретнато одеждите си, постави ги в дървен сандък и го заключи.

— Не съм казал това — отвърна той, докато се изправяше. — Но моите хора са бедни. Момичетата се женят на дванадесет години. Докато станат на шестнадесет, са родили по четири бебета, три от които умират. Съпрузите увиват телцата в парче евтин плат, за да ги погреба в гробищата. Казвам една молитва и изтривам сълзите от очите им, а наум ругая нещастието им. Тези селяни са солта на земята. Те стават, преди да съмне, и лягат по мръкнало, орат нивите си посред зима, оставяйки бебетата си в храстите да смучат мокра кърпа и се надяват, че ще им бъде топло в парчето телешка кожа, в което са увити. Печелят малко, а после идват бирниците. Пълнят хамбарите си, но кралските реквизитори ги опразват. Земевладелците ги обират, а ако има война, къщите им изгарят и те мрат като мухи.

Отец Томас пъхна дебелите си палци под мръсния бял шнур около кръста си.

— Ако кралят има нужда от войници — продължи той — младежите им тръгват с песни на поход. — Очите на свещеника се насочиха към Корбет и писарят видя, че в тях има сълзи. — А после идва новината — продължи брат Томас — за някоя голяма победа или поражение, а с нея и списъкът на убитите. Жените идват тук. Просват се на мръсния под — съпругите, майките, сестрите, докато аз — горчиво добави монахът — се крия като куче в ризницата и слушам риданията им. — Той въздъхна. — Година по-късно ранените се връщат — един без крак, друг осакатен. И за какво?

— За да ми кажеш това ли ме доведе тук, отче?

— Да, кралски пратенико. Когато се върнеш в Уестминстър, кажи на краля какво си видял. Робин Худ е в сърцата на тези хора.

— Знам — отвърна Корбет. — И аз като теб, отче, произлизам от земеделци, но просто късметът ми се усмихна. — Той пристъпи по-близо. — Има още нещо, нали? Ти си свещеник тук, а не в замъка. Сърцето ти е при тези селяни. Разбойникът Робин Худ сигурно се е свързал с теб.