Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Отец Томас се обърна с гръб, сякаш беше много зает да прибира потирите в малко ковчеже, обковано с желязо.

— Зададох ти въпрос, отче. Свещеникът се обърна с дръзко изражение.

— Ако Робин Худ влезе в тази църква — отвърна той, — няма да повикам шерифа, а…

— А какво?

— Добре, слушай — монахът се облегна на стената и сложи месестите си ръце върху шкембето си. — Да, доведох те тук, за да предадеш думите ми на краля. Но има нещо, което не е наред — той старателно изми пръстите си в малка купа с вода и внимателно ги избърса с кърпа. — Предишния път, когато Робин Худ вилнееше със своята дружина, селяните никога не бяха нападани, а разбойникът им раздаваше ограбеното.

— А сега?

— Селяните пак са в безопасност и разбойникът им дава пари, но този път, за да си държат устите затворени. — Монахът отиде до вратата. — Трябва да тръгваме.

Корбет не помръдна.

— Отче, зададох ти въпрос, а ти не ми отговори. Отец Томас се обърна.

— Знам, сър Хю. Да — продължи той уморено, — виждал съм разбойника. Дойде тук късно една вечер и закрачи наперено из църквата като петел на бунище. Бях коленичил пред олтара. Когато се обърнах, той стоеше там, облечен в зелено, с нахлупена качулка и черна маска на лицето.

— Какво искаше?

— Помоли ме за помощ. Искаше да му казвам какво става в града и в селото. Кой накъде отива, какви пари се пренасят. Помоли ме да се грижа за духовната утеха на хората му.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че по-скоро ще танцувам с дявола на лунна светлина.

— И все пак ми каза, че го разбираш.

— Не, сър Хю, разбирам бедността на моите хора. — Свещеникът сви пълните си рамене. — Това беше преди убийствата в замъка и на бирниците. Не знам… Този човек просто не ми се понрави. Арогантността и студенината му, начинът, по който се облягаше на лъка си. Почувствах у него нещо зло.

— А какъв беше отговорът му?

— Просто се изниза в нощта, смеейки се през рамо.

— Каза ли на шерифа?

— На сър Юстас или сър Питър? Никога!

Корбет потопи пръсти в съда със светена вода, който стоеше до вратата на ризницата и се прекръсти.

— Благодаря ти, отче. Ще се връщаш ли в замъка?

— Реших да остана още малко — отвърна монахът. — Ти тръгвай.

Корбет запали свещ пред грубо издяланата дървена статуя на Дева Мария. Затвори очи и се помоли за Мейв и малката Елинор, без да забелязва фигурата, сгушена в сенките в задната част на църквата, която го наблюдаваше с ненавист.

Потънал в мислите си, Корбет остави коня си да пристъпва спокойно по обратния път към Нотингам. Беше уморен; не беше свикнал да преследва злото, което се крие в горския мрак. Разсейваха го и мислите за неотложната му работа в Лондон, където недоволният крал очакваше разчитането на шифъра.

Той стискаше юздите на коня с полузатворени очи, заслушан в бръмченето на пчелите из тревата от двете страни на пътя, тревожното бърборене на птичките, подплашени от минаването му и горчиво-сладката песен на дрозда. „Трябва да се съсредоточа“, мислеше си той. „Смъртта на сър Юстас Веки е ключът към всичко“. Спомни си думите на лекаря Маре за използваните смъртоносни отрови.

— Възможно ли е! — възкликна той на глас, отвори очи и се загледа в белите пеперуди, които се носеха на утринния вятър като миниатюрни ангели, а крилете им отразяваха светлината.

После, съсредоточен върху заключението, до което току-що беше стигнал, смушка коня си в галоп и влезе в Нотингам.

Когато се върна в двора на замъка, телата на убитите войници бяха положени на дървени маси, за да ги измият преди погребението. До тях коленичили жени оплакваха мъртвите си. Нейлър, подпомаган от ругаещи и потни войници, изнесе два ковчега от чамово дърво, в които се намираха останките на сър Юстас и прислужника му Льокроа.

Корбет се огледа. Бренууд не се виждаше никъде и той се зачуди къде ли е Ранулф. Видя Маре да седи на една пейка до крепостта, обърнал дългото си лице към утринното слънце. В ръката му имаше чаша вино, а в скута му — чиния с попара от хляб и мляко.

— Изглеждаш ми малко угрижен — забеляза Корбет, когато отиде при него.

Маре отвори очи и погледна към мястото, където миеха телата и ги слагаха в ковчези.

— Смъртта ни настига в разцвета на живота ни, сър Хю. Какво би могъл да направи за мъртъвците един лекар? Ще бъдеш ли на укрепленията довечера? — попита той.

— Защо? — попита Корбет и седна до него.

— Днес е тринадесети. През последните няколко месеца на тази дата в полунощ, часа на вещиците, три огнени стрели прелитат над замъка.