Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Корбет поспря, за да отпие от чудесното вино, което Сийгрейв им беше поднесъл, погрешно заключавайки, че секретарят е дошъл само на посещение от учтивост.

— Аз пък — удари се Корбет по гърдите — направих грешка. Помислих си, че може да са тамплиерите. Те вечно подават молби за разрешения да ремонтират сградите си в Йорк, имат лиценз за внос на стоки от чужбина и разбира се, притежават свои собствени топилни и ковачници. Но защо биха рискували да си навлекат кралския гняв?

Корбет направи пауза. Изпитваше искрено съжаление към този дебел търговец, огънал се пред алчността си.

— Същото обаче важи и за теб, мастър Сийгрейв. Ти имаш поне две топилни в „Зелената мантия“. Също така си подал молба за разрешително да строиш върху съседна пустееща земя. Преди да напусна Фрамлингъм, огледах внимателно сметките на управителя. Ти си предложил цена, далеч надвишаваща пазарната, за празния парцел от другата страна на хана ти.

Сийгрейв отвори уста да проговори, но вместо това покри лицето си с ръце.

— Всъщност грешката ми беше — продължи безмилостно Корбет, — дето приех, че виновникът е кандидатствал за разрешително да внася стоки от чужбина. Но като личен винар на краля за Йорк, ти не се нуждаеш от подобно разрешително. Чуждестранните кораби докарват виното по Уз, разтоварват бъчвите си и ти им плащаш с тези златни монети.

— В действителност съседното парче земя не ти трябва, за да строиш на него други сгради — намеси се Ранулф, — а защото смяташ, че там може да откриеш още съкровища.

— Само че си допуснал една грешка — добави Корбет. — Използвал си едни и същи калъпи и за восъчните печати, и за златото. По ръбовете на някои от златните монети се е набил червен восък.

— Има и други търговци — измънка Сийгрейв, без да вдига очи. Сетне дръпна ръка от плота и Корбет видя потните следи, оставени от пръстите му.

— Мастър Сийгрейв — обади се Клавърли. — Ти си виден гражданин. Същински принц сред търговците. Ханът ти се е прочул, не само в Йорк, но и далеч извън стените на града. Роден си и си отраснал тук. Чувал си легендите: как някога римляните са построили на това място голям град и как преди царуването на Алфред викингите са си направили тук крепост, в която трупали плячката си. Тук не е необичайно да се намерят няколко чаши и монети. По какво си изровил ти?

— Можем да си отидем — прибави Корбет — и да се върнем с кралските войници. Те ще обърнат целия хан и ще разровят всеки сантиметър земя. — Той се наведе над писалището. — Погледни ме, мастър Сийгрейв.

Търговецът вдигна уплашен поглед.

— Толкова лесно ми се струваше — избъбли той. — Различни търговци, по различно време. Знаех, че ще си държат езика зад зъбите. Все пак, сър Хю, кой възразява да му се плаща в злато? Но вие сте намерили восък, набит в ръбовете?

Корбет кимна.

— Е, Бог знае как е попаднал там.

Сийгрейв стана, бутна стола си назад и се усмихна мрачно, когато видя ръката на Клавърли да се насочва към камата.

— Не се тревожи, помощник-шерифе, няма да бягам, нито ще правя глупости. Искам да ви покажа какво съм намерил.

Търговецът излезе от стаята си. Няколко минути по-късно се върна с несигурна стъпка, като мъкнеше малък сандък, около две стъпки дълъг и една висок, стовари го върху писалището и отметна капака.

— Мили Боже и всички ангели! — възкликна, Ранулф загледан в купчината златни монети вътре.

— Има и още — добави Сийгрейв.

Той излезе, върна се с кожена торба, развърза връвта й и изсипа скъпоценните предмети до сандъка: златна, обсипана със скъпоценни камъни дарохранителница, инкрустиран със седеф рог за пиене, две чаши с дебел слой сребро отвътре, изображение на Агнеца от чист нефрит, кръст за носене на гърдите с аметисти в четирите му краища.

— Голямо богатство — промълви Сийгрейв. — Намерих го преди около три месеца, когато строителите копаеха в градината. Бяха спрели заради студа и снега. Децата ми си играеха в изкопа. В единия му край намерили камък от улична настилка със странни знаци. Слязох да проверя. — Той помълча малко. — Не знам дали беше канавка или улей за чиста вода, но беше направен от бряст. Пъхнах ръка вътре. — Ханджията поклати глава. — Струваше ми се, че сънувам. Вадех торба след торба, всичките пълни с монети. — Изведнъж раменете му се отпуснаха. — За Бога, сър Хю, как бих могъл аз да изсека такива монети!

— Но те изглеждат толкова нови! — възкликна Корбет. — Кръстовете от двете им страни, червеният восък по ръбовете.