Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Слава Богу, че дойде, Клавърли! — възкликна слугата между глътките. — Както вече казах, това имение е заприличало на гробница.

— Направи ли проучване къде са били тамплиерите в Йорк сутринта, когато беше нападнат кралят? — попита Корбет.

— Да, и не открих много. Очевидно един от тях е напуснал рано града.

— Да, това трябва да е Бранкиър.

— А един от стражите близо до Ботъм Бар със сигурност е видял Великия магистър и останалите да се срещат и потеглят заедно.

— Но какво са правили преди това?

— Ами едноокият, Симс, очевидно е прекарал голяма част от времето си в хана, зяпал слугините, а после поскитал доста и е бил видян на много места.

— А покойният Бадълсмиър?

— Някои пристави си го спомнят как се е разхождал сред сергиите близо до Пейвмънт. Определено са го видели да стои на площада заедно с младия сержант, докато са окачвали трупа на Мърстън.

— Ами дьо Моле и Легрейв?

— Дьо Моле наистина е посетил златаря, но Легрейв е прекарал голяма част от времето си по улиците. Ходил е в квартала на ръкавичарите и са го видели да прави покупки. Като че ли е пазел входа, докато дьо Моле е бил вътре.

— Значи всеки от тях е можел да се промъкне в хана близо до „Тринити“, където се е спотайвал Мърстън?

— Да, можели са — отвърна Клавърли. — А, и още нещо. — Помощник-шерифът отпи глътка вино. — Доста по-късно следобед стражите при Ботъм Бар си спомнят как един сержант-тамплиер, същият русокос младеж, когото са видели да се разхожда с Бадълсмиър, напуснал града. Яздел бързо и крещял на хората да се отдръпнат от пътя му.

Корбет въздъхна.

— Това би трябвало да е Скудас, който също е мъртъв. Значи знаем, че всички тамплиери, включително Бадълсмиър, са били в Йорк, когато е станало покушението над краля. Известно ни е, че са били разделени, но са се срещнали пред Ботъм Бар и са напуснали града, преди аз да получа предупреждението на моста над Уз. Определено вече ги е нямало, когато скритият стрелец се опита да ме убие. Единственият тамплиер в града по това време е бил Скудас.

Корбет приседна на ръба на леглото си. „Възможно ли е“, помисли си, „хората, които стоят зад тези нападения — Бадълсмиър и Скудас — вече да са мъртви? И затова ли Бадълсмиър е напуснал града заедно с дьо Моле; за да си осигури алиби, докато неговият приятел и любовник Скудас извърши покушението?“ „Ако е така, — рече си той, като се опита да потисне радостното вълнение, което погъделичка стомаха му, — значи няма да има повече убийства и мога да докладвам на краля, че всичко е приключило.“ Секретарят погледна двамата си събеседници и промърмори:

— Може ли да ме оставите за малко сам?

Клавърли пресуши на един дъх чашата си.

— Имам и още едно съобщение.

— Да?

— Един прокажен, неизвестен рицар, умира във Францисканската болница. Той твърди, че е бил тамплиер, и желае да говори с теб.

— Тамплиер, прокажен! — възкликна Ранулф. — Възможно ли е той да е тайнственият конник, видян в гората до пътя за Ботъм Бар?

Клавърли сви рамене.

— Виж — усмихна се уморено Корбет. — Ранулф ще се погрижи за теб. Но не се отдалечавай. Може да се наложи да си тръгнем бързо.

Когато те излязоха от стаята, Корбет се опита да подреди мислите си. Всички доказателства сочеха, че Бадълсмиър е виновен, но все пак нещо липсваше. Само дето умът му бе твърде претоварен, за да улови и задържи тази подробност. Най-важното бе да отиде в Йорк и да посети болницата за прокажени. Корбет вдигна донесения му от Клавърли списък и порови за златната монета в кесията си. Изведнъж се поспря, понеже се сети за виното, което беше донесъл във Фрамлингъм, и отново се втренчи в списъка.

— Разбира се! — възкликна задъхано. — In vino veritas : във виното е истината!

Хюбърт Сийгрейв, ханджия и кралски винар, обърса потното си лице, сега добило пепеляв цвят, и погледна уплашено към другия край на писалището, където се беше настанил сър Хю Корбет. Роджър Клавърли, помощник-шерифът, седеше от лявата страна на секретаря, а слугата с лукави очи се беше изправил зад тях. Погледът на Сийгрейв се премести на златната монета, която лежеше на бюрото.

— Естествено, естествено — запъна се той. — Виждал съм такива монети. От добро злато са.

Сетне се обърна жално към вратата, откъдето го гледаха уплашено пребледнялата му жена и младите му синове.

— Затвори вратата, Ранулф — промърмори Корбет. — Да видим сега, мастър Сийгрейв. — Секретарят придърпа стола си до ръба на писалището и се взря в черните и бели квадрати на плота. — Ще започна отначало. Тази монета и други като нея не са дело на някакъв си дребен фалшификатор, а на богат, силен човек. Този човек е открил съкровище, което по право принадлежи на короната, но е решил да го претопи и да отлее от него монети. Той е плащал стоката, преди тези търговци да влязат в Йорк, където със същото злато щели да си купят, каквото им е необходимо. Хитростта е очевидна: короната не получава своето съкровище, търговецът го пази, за да натрупа още богатства, а няколко чуждестранни търговци използват монетите, за да купуват стоки, които да внасят в собствените си страни. Кой би могъл да ги проследи? А и кой би задавал въпроси? Йоркските търговци винаги се радват, когато видят в касите им да се излива добро злато, та паметта им бързо се замъглява.